Така че сега, осемдесет години по-късно, въпросите си остават.
С помощта на съвременните технологии вероятно бихме могли да научим повече за писмото на Искрено коварен, но проблемът е, че то вече не съществува. Било занесено в съда в Бърлингтън. Една седмица след приключването на процеса в сутерена на сградата на съда избухнал пожар, причинен вероятно от незагасена цигара. Десетина кашона с доказателства изгорели, включително този с творбата на Искрено коварен. Така че вероятно никога няма да разкрием тайните на Искрено коварен.
Ха-ха, както се казва.
15
— Искаш ли да чуеш нещо странно? — каза стоящата на прага на стаята на Стиви Джанел. Стиви все още бе в леглото, алармата на телефона й чуруликаше, оповестявайки, че макар да е събота сутринта, трябва да стане и да отиде да снима видео с Хейес. Разтърка очите си и се вторачи в Джанел, която изглеждаше смутена, както би изглеждал всеки облечен в бархетна синя пижама, покрита с глави на котенца.
— Ето това е странното — каза тя и вдигна ръката си. На китката й бе окачена връвчица, в края на която висеше идентификационна карта. — Познай къде беше.
Стиви нямаше идея.
— Отвън. На пътеката. Някой е взел картата ми, после я е подхвърлил далече от сградата. Можеше например да я мушне във вратата. Просто я е метнал на пътеката. Кой би постъпил така?
— Някой върти номера? — каза Стиви и плъзна пръсти в късата си коса. — Някой задник?
— Определено. Е, поне ми я върна. Кризата приключи.
След като проблемът бе разрешен, макар да остана неразгадан, Стиви се изкъпа. Хладно бе, така че облече суитшърт и училищното яке. Когато влезе в общата стая, с изненада установи, че Дейвид е станал. Носеше долнище на пижама и стара тениска с логото на производител на сърфове, седеше на червеното канапе, кръстосал крака, и щракаше по клавиатурата на лаптопа си.
— Работиш ли? — попита тя.
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, сякаш не бе мигнал цяла нощ. Бе леко брадясал, а къдравата му коса стърчеше. Изглеждаше небрежно… привлекателен.
— Аз уча тук — каза той. — Не помниш ли?
— Така ли? — отвърна хладно Стиви и се отправи към кухнята.
Току-що си бе помислила, че Дейвид е привлекателен? Той дали се досещаше? Нямаше нищо лошо да й мине такава мисъл през главата, но не биваше той да разбира, а дали вече не бе разбрал?
Напълни с кафе предоставената й от училището алуминиева бутилка и се изниза бързо от къщата, преди да е слязъл Нейт.
Утринта бе изключително красива, сякаш лятото искаше да се изфука, преди всичко да се разпадне и повехне и дърветата да оголеят. Небето бе огромно и синьо. Стиви се чувстваше в приповдигнато настроение и целеустремена, докато вървеше към потопената градина. „Все едно отивам на училище“ — помисли си тя и се огледа. Бе станала рано в свежата съботна утрин и с кафе в ръката, отиваше да се включи в работата по проекта. Енергията на тунела все още не я бе напуснала.
Вратата на градината бе отворена, Стиви влезе. Другите ги нямаше, така че можеше да поседи и да погледа.
Стиви осъзнаваше, че това изкуствено езеро е огромно, и сега, докато наблюдаваше кратера, започна да се досеща как Алберт Елингам е искал да зарадва семейството си. Жена му обичала да плува, така че той заравнил терена и отстранил камъните с взривни дейности. Когато до него стигнало предположението, че жена му или дъщеря му, или част от доказателствата са на дъното, той заповядал водата да бъде източена. Бяха останали само статуите, които сега гледаха с празни очи над нищото, и стърчащата по абсурден начин наблюдателница.
— Благодаря, че ме изчака — каза изникналият зад гърба й Нейт.
— Извинявай.
Беше с шорти, макар че бе доста хладно, на фланелката му пишеше: „ДРУГАТА МИ КОЛА Е ДРАКОН“.
— Наистина обичаш тези неща, нали? — попита той и седна до нея на влажната трева. — Чувстваш се като в „Дисни Уърлд“ за убийства.
— „Дисни“ за убийства би било чудесно място.
— Така е. С удоволствие бих посетил подобен тематичен парк.
— Само дето… — Стиви затърси подходящите думи. — Разгледах много снимки. Изчетох купища материали. Сякаш всичко в главата ми е…
Тя отпусна безпомощно ръце. Нейт обаче като че ли разбра.
— Да. Предполагам, че и при мен щеше да е така, ако можех да вляза в някоя книга. Винаги съм искал историите да са истински, затова започнах да пиша. По този начин засилвах реализма. Малко ти завиждам, че си постигнала своето. Гандалф никога няма да се появи пред мен.