— Никога не казвай „никога“ — подхвърли Стиви.
Чу се жужене на количка за голф. Марк, който се занимаваше с поддръжката, караше нужните им материали. До него седеше Даш. Хейес и Марис пристигнаха последни. Не се държаха за ръце, но крачеха плътно един до друг и си хвърляха особени погледи, което подсказваше, че миналата вечер не се бяха разделили веднага.
Падна голямо тичане, пренасяне и местене. От гредите, така скъпи на сърцето на Джанел, направиха стойки за лампите. В потопената градина поставиха рампата, от която Хейес щеше да отплава с въображаемата си гребна лодка. Разполагаха с генератор, който да захранва лампите и машините за мъгла — тяхното позициониране и тестване отне много време. Поставиха триножниците на подходящите места и насочиха лампите. Работиха часове наред, беше отегчително. Нейт и Стиви само се подчиняваха на дадените им команди — държаха, местеха и пренасяха разни неща. На връщане от склада с костюмите на Стиви й направи впечатление, че Хейес не вършеше почти нищо. През повечето време той седеше на една каменна пейка и се взираше в екрана на компютъра си. Стиви си помисли, че той чете репликите си. Всички реплики бяха негови, това бе монолог. Диалозите щяха да бъдат записани отделно и пуснати отгоре като фон, така че много неща трябваше да се научат. Когато мина зад него, Стиви видя, че той разглежда снимки и пише съобщения.
Докато местеха за пети път рампата, Стиви забеляза, че си имат гостенка. Джърмейн Бат се бе шмугнала през портата и сега се носеше към Хейес. Зачуди се какво ще се случи, като се има предвид, че предната вечер Джърмейн бе заснела Хейес без негово разрешение и бе публикувала материала. Но той посрещна дружелюбно Джърмейн, дори позира за няколко снимки, като се постара да си даде вид на много ангажиран.
Взеха си кратка обедна почивка, в която Хейес изчезна за малко — щял да отскочи до „Минерва“ да се гримира. След няколко часа, когато всичко бе готово, той все още не се бе появил.
— Той къде се запиля? — попита Даш и се огледа. — Стиви, би ли го потърсила?
Стиви бе седнала на чантата си и дебнеше да улови добър сигнал с телефона си, за да може да свали последния епизод на любимия си към този момент криминален подкаст „Говорейки за убийство“.
— О — измънка тя и стана. — Да, разбира се.
Обиколи празното езеро, после мина покрай някогашните му брегове. Откъм декоративния замък, изграден до задната стена, се носеха гласове. Приближи се и чу ядосана жена.
— Голямо си леке, Хейес. Имаш дълг към мен.
— Ще получиш колкото трябва — отвърна Хейес.
— Това съм го чувала и преди.
— Държа на думата си.
Стиви замръзна на място и се заслуша.
— Мислиш си, че хората не знаят? — изсъска гневно непознатата.
— Какво знаят, Гретхен?
Гретхен. Момичето с удивителната коса. Онова, което се държеше като кралица.
— 0, я стига. Сега почна с преструвките ли?
— Какво ти пука?
— Е, първо аз никога не получавам нищо. Да не се заблуждаваме по този въпрос. Ти постъпваш така с всички. С мен. Вероятно и с Бет. Тя поне вече знае благодарение на момичето, което засне видеото. Ами онези смотаняци, които в момента ти вършат работата?
Смотаняци? Стиви бе сложена в групичката на смотаняците.
— Гретхен… — каза той и въздъхна тежко.
— Ами ако разкажа всичко на онова момиче, журналистката?
— Прави каквото знаеш, Гретхен. Другият вариант е да вземеш едно успокоително и да ми дадеш седмица-две отсрочка.
Стиви все още подслушваше, когато Хейес изскочи иззад замъка. Определено бе Хейес, макар и много по-стар. Косата му бе сива, а лицето — набръчкано. Марис бе свършила добра работа с грима.
— Здрасти, Стиви — каза той малко по-високо от необходимото.
— Здрасти. Време е.
Хейес се подсмихна, явно гледаше на Стиви като на възможност да се измъкне от неприятния разговор. При положение че вече й бе лепнат етикет „смотанячка, която върши работата на Хейес“, прие реакцията му с доста по-голямо подозрение от преди.
— Благодаря. — Гласът му бе плътен и сладък, сякаш от устата му капеше мед.
Гретхен също излезе. Тя погледна Стиви, но както казва Шерлок Холмс, не я забеляза. Стиви бе просто част от пейзажа. Отдалечи се, без да обели дума.
— Благодаря — повтори Хейес и плъзна ръка над раменете на Стиви. — Това беше бившето ми гадже. Скъса с мен и като че ли все още не може да си прости. Странна работа. Но ти знаеш как са тези неща.
Стиви не знаеше как са тези неща, но кимна.
— Трудно е — каза тя.
Хейес кимна в отговор и премина към по-широка, по-комфортна усмивка. Усмивката на Хейес беше като хамак — потъваш вътре, заспиваш и забравяш всички неприятности и грижи.