— Няма проблеми — отвърна малко рязко Джърмейн.
Изглежда, не бе съвсем искрена.
Последните за сезона светулки се рееха над ливадата, докато групичката ученици преминаваха през вратата. Дупката в земята изглеждаше малко по-зловеща на тъмно, мръсните стъкла на наблюдателницата улавяха лъчите на издигащата се луна. Долу имаше купчина греди, нагънати брезенти и рампа.
— Хейес? — викна Марис.
Никакъв отговор. Пиле шумолеше в короната на близкото дърво.
— Къде е той? — попита Марис.
— Откъде да знам — сряза я Даш. — Сигурно се е сврял някъде и говори по телефона, а от нас явно се очаква да разчистим. Хайде.
— Трябва да е някъде тук — настоя Марис. — Хейес!
Звънкият й оперен глас екна в градината.
— Бързо ще свикнеш — каза Даш и награби няколко греди. — Хейес винаги се изпарява, когато трябва да се мият чинии.
Марис се щураше напред-назад. Стиви за пръв път виждаше първокурсничка като нея самата, която е хлътнала бързо и вече осъзнава, че връзката й не е равностойна.
Вечерта, когато се прибраха в къщата, Нейт се затвори в стаята си. Стиви се настани в хамака в общата стая и зачака Хейес да се върне. Не можеше да си обясни защо постъпва така. Вероятно причината бе в раздразнението. Вероятно тунелът имаше нещо общо. Хейес дали не се бе върнал там? Защо ги бе зарязал и бе тръгнал сам нанякъде толкова целеустремено?
Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, хамакът бе подходящото място човек да изгледа няколко епизода на „Бурно време“. Беше си ги заслужила. Минаха часове. В десет се появи Джанел, лицето й бе зачервено.
— Здрасти — каза тя и се отпусна на пода до Стиви, ухилена до уши. — Свършихме една работа с Ви. Видях, че си ми върнала гредите.
— Държа на думата си. Работила си с Ви?
— Учихме. В юртата.
— Юртно учене?
Джанел перна игриво прасците на Стиви с кабела на слушалките си.
— Ще си донеса нещата — каза Джанел. — Ще поседя при теб.
Стана десет и половина. Вечерният час бе единайсет, а Хейес все още не се бе прибрал. Стиви се замисли за тунела. Хейес бе влизал в него и преди. Дали конструкцията му бе здрава, при положение че бе стоял затрупан десетилетия наред? Бил е подложен на какви ли не външни влияния. Имаше пукнатини. Ами ако Хейес е влязъл вътре сам, на своя глава?
Не. Хейес просто си бе Хейес.
Обаче не бе в компанията на Марис. Дали не бе с Гретхен?
Нямаше значение къде е. Тогава защо тя толкова се тревожеше?
Защото страдаше от тревожно разстройство.
Пикс влезе в общата стая, бе облякла широк памучен панталон и черен потник, който излагаше на показ мускулестите й ръце. Седна и пусна на компютъра си някакъв документален филм. Ели и Дейвид се появиха малко преди единайсет, нахилени до уши. Настаниха се на канапето.
— Вълнуваща съботна вечер, а? — каза Дейвид на Стиви.
— Какво има? — попита Ели. — Нещо ми изглеждаш панирана.
Преди Стиви да успее да отговори, Пикс свали слушалките си и се загледа в групичката ученици.
— Някой знае ли къде е Хейес? — попита тя. — Вечерният час наближава.
Отговорът на всички бе отрицателен. Стиви реши да пасува, направи се, че не е чула въпроса.
Пикс извади телефона си и започна да пише съобщение.
Ръцете на Стиви се стегнаха от напрежение, сякаш ударени от ток. Той всеки момент щеше да се прибере. Просто бе сглупил нещо. Не споменавай тунела. Споменеш ли го, всички вероятно ще си навлекат неприятности, и то без причина.
Стана единайсет и половина.
— Мразя да се обаждам на Лари заради закъснения — каза тя. — Не отговаря на съобщенията ми. Не каза ли къде отива?
Стиви усети, че една вена на челото й пулсира.
— Ами… — подхвана Стиви. — Не знам къде е Хейес… но преди няколко дена ние влизахме в тунела.
Дейвид и Ели наостриха уши. Джанел бе със слушалки и не чу думите на Стиви.
— Би ли уточнила — каза Пикс. — Тук има много тунели.
— В онзи под потопената градина.
— Затрупан е.
— Вече не е. Нямаше проблеми, но… не знам. Може да е влязъл пак.
— Нали не ме будалкаш? Мили боже!
Десет минути по-късно Лари беше пред вратата на „Минерва“.
— Марк вече тръгна към тунела — каза той на Пикс. — Стиви, облечи си палтото. Идваш с мен.
След минута вече крачеха рамо до рамо. От устите им излизаше пара, а светлината на фенерчетата правеше издължени, танцуващи петна по земята.
— Знаех си, че някой ще се опита да влезе там — измърмори Лари и махна на Стиви към количката за голф. — Трябваше да заварим вратата.
Когато количката се понесе по алеята, Стиви обви ръце около гърдите си.