— Добре, че прояви здрав разум и ни каза. Боже.
— Нямаше проблеми — каза с изтънял глас Стиви. — Всичко изглеждаше нормално.
— Конструкцията не е здрава — обясни Лари. — Вероятно не е била здрава още в началото, а осемдесетте години стоене под земята няма как да са оказали положително влияние. Казах им да го запечатат. Ако не е вътре, ще обиколим всички места, където сте работили, защото държа да го намеря и да поговоря с него. Ах, този тунел…
Сърцето на Стиви се разхлопа, когато приближиха. Край стената на градината видяха друга количка, в нея бяха Марк и медицинската сестра, госпожа Хикс. Паркираха на черния път.
— Стой тук! — каза Лари на Стиви.
Марк изскочи от количката си, бе сложил на главата си каска. Госпожа Хикс носеше широко ватирано яке, на рамото си бе преметнала оранжева флуоресцираща медицинска чанта. Тримата влязоха в гората. Стиви се сгуши в палтото си.
— Отключено е — каза Лари.
Вратата изскърца, когато той я дръпна. Заслиза по стълбите, като осветяваше пространството пред себе си с фенерчето.
— Хейес! — извика. — Хейес, отговори, ако си вътре!
Никакъв отговор.
— Влизам — каза той на Марк. — Ти стой тук.
Мракът около Стиви се сгъсти. Връхчетата на пръстите й започнаха да изтръпват. Докато седеше сама в количката, под гъстите корони на дърветата, Стиви усети как в душата й пропълзя ужас, от онзи, който се ражда от студената пустош, безкрайния мрак и неназованите проблеми. Тази нощ щеше да е тежка. Какви бяха наказанията в „Елингам“? Защо тъмата бе толкова обширна? Какво, по дяволите, шумолеше сред листата на дърветата и храстите? Прилепите нападаха ли хора, седящи в колички за голф?
Вик прониза обърканите й мисли. Беше Лари.
— Мери! Марк, обадете се на 911! Кажете, че ни трябва хеликоптер!
Думите се стовариха върху нея като гръм. Госпожа Хикс изтича в тунела. Марк излезе на поляната, за да проведе телефонния разговор. Стиви слезе от количката и закрачи много внимателно, сякаш земята под краката й можеше да пропадне, към зейналата врата. Чуваше глухи гласове. Те бяха влезли дълбоко в тунела, станала бе голяма трагедия.
Не разполагаше с нормално фенерче и се принуди да използва това на телефона си. Предпазливо, с разтуптяно от тревога сърце, заслиза по стълбите. Чуваше трескава размяна на реплики — тримата възрастни бяха стигнали до склада за алкохол. Движеше се като в сън, водена от крехката светлинка на телефона. Бе пренебрегнала предупреждението на Лари, че тунелът е нестабилен. Нещо я теглеше към зловещата неизвестност. Когато се приближи до вратата, чу сестрата да използва думите „реакция“, „студен“, „посинял“. Лари се обърна и я освети с фенерчето си.
— Какво е станало? — чу се да пита Стиви.
Лари тръгна към нея. Не се затича. Човек тича, когато бърза да извика помощ, а ходи, когато трябва старателно да отцепи района.
Мощното му фенерче бе насочено към нещо на земята. Купчина, която не помръдваше. Няколко секунди по-късно Стиви осъзна, че това е Хейес. Беше свит като зародиш. Единият му крак бе изпънат към вратата. Кожата му бе придобила лилав цвят.
— Стиви! — каза Лари и препречи вратата с тялото си.
Но тя вече бе видяла каквото й бе нужно. Смъртта бе лесно разпознаваема.
16
Шокът е странно нещо. Образите хем са ясни, хем замъглени. Времето се разтяга и изкривява. Някои предмети застават на фокус и изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Всичко друго се стопява.
— Ела с мен — каза Лари.
Хвана я внимателно за раменете и я завъртя, после я изведе от тунела.
— Мъртъв е — каза Стиви. Погледна небето и вдиша голяма глътка студен въздух. — Хейес е мъртъв.
Лари продължи да я побутва към количката. Настани я на пасажерската седалка и се вторачи в лицето й.
— Добре ли си? — попита.
— Само ми кажи дали съм права.
Лари изпъшка тежко.
— Мъртъв е.
— Защо? — попита тя по детски.
— Не знам. Ти знаеш ли? Какво е правил там долу, Стиви? Трябва да ми кажеш.
— Не знам. Наистина не знам.
Лари отново изгледа лицето й, като че ли прие отговора й за честен. Стиви имаше чувството, че се носи някъде горе, както в явяващия й се често сън — прелита от стая на стая в къщата на съседите и следи какво се случва в ежедневието им. Призрак, навестил нечий дом.
— Какво ще правим? — попита тя.
Ама че странен въпрос. Отвътре Стиви можеше да мисли, отвън се бе свила като уплашено дете и бръщолевеше глупости.
— Ще те заведа в „Минерва“.
По пътя към къщата мълчаха. Академия „Елингам“ се плъзгаше покрай тях като филмов декор. Нищо не бе истинско. Далечно боботене цепеше въздуха. Лари се приведе напред и вдигна глава към светлините на хеликоптера, който се плъзна над главите им и кацна на поляната. Линейката бе дошла, но пациентът си бе отишъл.