Ето на`, следеше криминален случай отблизо, даваше показания, изобщо преживяваше това, което бе копняла да преживее.
Не се бе изисквало нищо друго, освен някой да умре.
17
Полицията държа Стиви около половин час. Въпросите бяха точно такива, каквито тя очакваше. Проследяване на случилото се през деня. Кой къде е отишъл и по кое време? Какво е правил Хейес в тунела?
Тя знаеше, че събирането на информация трябва да е обективно. Не прави предположения. Не се сприятелявай. Задай въпросите. Уточни времената. Записвай точно и бързо. Тя се постара да отговаря кратко, но ясно и пълно. Никакво украсяване. Никакви мнения относно значението на фактите.
След като разпитът приключи, Стиви се присъедини към Лари и Нейт, които я чакаха до количката. В имота бе влязъл микробус с криминалисти, които да изследват местопрестъплението. Стиви се стресна и усети как към душата й си пробива път паника. Отново се замисли за капака. Но бе нормално да се проведе разследване, когато има смъртен случай и причината за смъртта не е ясна.
Луната бе тънка като кука и се чуваше бухане на бухали. Вятърът носеше миризма на есенни листа. Хейес бе мъртъв.
Прибраха се в една много будна „Минерва“. Когато влязоха, двамата с Нейт създадоха нещо като вакуум, сякаш засмукаха разговора, водещ се в момента.
— О, боже! — възкликна Джанел. Изтича при Стиви и я прегърна. — Добре ли си? О, боже! Наистина ли е мъртъв? Стиви? Какво стана?
Стиви погледна над рамото на Джанел, към Ели и Дейвид. Те се бяха сгушили в ъгъла на червеното канапе. Ели не плачеше, но явно бе потресена. Дейвид бе положил внимателно ръката си върху рамото й.
Нейт се изкиска.
— За какво, по дяволите, се смееш! — сряза го Ели.
— Не знам — отвърна Нейт.
— От шока е, Ел — обясни Пикс. — Смей си се, Нейт. В такива моменти човек не може да контролира реакциите си.
Нейт се разсмя гръмко, след което се разхлипа.
Стиви усети как я наляга сънливост. Бе напълно спокойна и много уморена.
— Лягам си — каза простичко.
Вече прибрала се в стаята си, движенията й бяха много бавни и отмерени. Обикновено тя просто сваляше дрехите си и ги хвърляше в коша с прането. Тази вечер тя окачи внимателно палтото си на закачалката, измъкна ръцете си от ръкавите на ризата и свали панталона си така, сякаш е направен от стъкло. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата, после извади от дъното на скрина топлата нощница с логото на училището и я облече.
Легна на леглото, без да загаси лампите, и впери очи в тавана, стиснала телефона си, все едно очакваше обаждане. Никой нямаше да се обади. Просто й се щеше да държи нещо.
По едно време някой почука тихо на вратата. В първия момент тя се поколеба дали да не се направи на заспала, но все пак стана и отиде да отвори.
Нещо й подсказваше, че е Дейвид.
— Видях, че свети вътре — каза плахо той. — Може ли да вляза?
Тя примигна, потърка врата си, после сви рамене и се отдръпна от вратата. Той влезе и затвори вратата. Стиви седна на пода, точно пред таблата на леглото. Той се облегна на стената. Косата му не бе особено рошава, а изражението му изглеждаше необичайно сериозно.
— Знаеш ли какво е станало? — попита той.
— Знам само, че е мъртъв.
Дейвид присви замислено устни и потърка длани. Отиде до бюрото и забарабани с пръсти по плота. Като че ли не се бе загледал в нещо конкретно. Приведе се и седна на пода. Стиви се вторачи в долната част на анцуга му, мястото й се бе сторило подходящо за вторачване. Дрехата бе много стара, вероятно тъмносиня някога. Сега бе сиво-синкава. На крачола се мъдреше надпис с напукани бели букви — „Йейл“.
— Защо преди малко каза, че не бива да говориш? — попита след известно време той.
— Защото на свидетелите не може да се разчита.
— Смяташ, че лъжат?
— Не. Не бих казала подобно нещо. Всъщност хората не знаят какво си спомнят. Не че лъжат, просто не са наясно какво точно са видели. Те не преценяват добре времето, разстоянието и продължителността на събитията, особено ако са уплашени или стресирани. А в тъмнината става още по-зле. Едно от най-неприятните неща е свидетелите да започнат да разговарят помежду си. Когато се впуснеш в разговор, историята в главата ти се променя. Човешката памет може да се презаписва като компютърната. Остава най-новият файл. Ето защо, когато станеш свидетел на някакъв инцидент, трябва да запишеш впечатленията си веднага, без да говориш с друг човек. Така се постига достоверност. Пак може да си далече от истината, но поне не си в грешки.