Тя говореше гладко, сякаш цял живот се бе готвила да представи тази теория пред някого. Разсъжденията й бяха добре подредени. Поради това, че засягаше темата за престъпленията хипотетично, тялото й се разгорещи леко и сетивата й се изостриха.
— Какво? — измънка Дейвид.
Стиви се огледа, чудеше се как да му обясни по-ясно. Единствените предмети, които можеше да използва за онагледяване, бяха химикалките и кламерите. Щяха да свършат работа. Издърпа капачките на част от химикалките.
— Да предположим, че е извършен грабеж. Въоръжените престъпници са в кола и се опитват да избягат. Първият свидетел може да си спомня трима души — двама с маски и един с шапка — и черна кола.
Постави на пода черната капачка и два кламера.
Вторият свидетел може да си спомня четирима грабители, всичките с маски, и синя кола. — Добави два кламера и замени черната капачка със синя. — Възможно е да са видели мотоциклет.
Изтърколи на пода една ролка тиксо.
— Третият свидетел е сигурен, че престъпниците са били трима. — Тя махна един кламер. — Единият бил с маска и шапка, а колата била зелена. Нямам зелена капачка, но… както и да е. Третият свидетел няма никакви колебания. Това е сериозен проблем. Хората, които смятат, че имат добра памет, често пъти са ненадеждни източници на информация, но още по-често повлияват на другите. Същият този свидетел казва, че освен зелена кола, е имало и мотоциклет.
— Тиксото, значи? — попита Дейвид. — А зелената кола е тази синя капачка?
— Работата е там — продължи Стиви, — че първият свидетел е разговарял с третия, който е много сигурен в себе си. Първият свидетел може да размисли и да реши, че обирджиите са били трима, с шапки, без маски. Вторият свидетел сега се усъмнява в маските и решава, че колата е била зелена, а единият от престъпниците бил много висок. Третият заявява, че всички са били високи. И изведнъж те започват да твърдят, че всички престъпници са били високи и че е имало мотоциклет и зелена кола.
Дейвид се приближи към Стиви и огледа купчинката. Беше твърде близо.
— Добре — зашепна той, — но какво се е случило всъщност?
— Какво?
— Трима или четирима са били крадците? Колата каква е била? Синя, черна или зелена? Имало ли е мотоциклет?
— Ами…
— А чий е този свидетел? — попита той, взе един от кламерите и го постави в дланта й.
Ръката му бе топла.
Наистина ли бе видяла трупа на Хейес в тунела? Бе видяла чифт подметки, а петната по кожата му…
Не мисли за това. Не го прави реално.
Нещо друго нахлуваше в главата й. Е, не точно в главата. В други части от тялото й. Рационалните й мисли бързо се изпариха. Двамата се бяха приближили плътно един до друг.
Наистина ли щеше да се случи?
Дистанцията бе преодоляна и Дейвид допря своите устни до нейните. Тя усети как тялото й се отпуска и я обзема уютно спокойствие. Полегна на пода, Дейвид се надвеси над нея, подпрян на лакът. Той я целуваше много внимателно. Устните му се плъзгаха по врата й и гъделичкаха ухото й, а тя отвръщаше с гладни целувки. Той се отпусна на пода, а тя изненада сама себе си, като се претърколи, озовавайки се върху него.
Всичко в мозъка й казваше: „Престани, ще стане голяма каша“. Това бе Дейвид. С него нещо не бе наред. Той живееше на горния етаж, а преди малко бе загинал човек. Тя бе видяла трупа.
Но това като че ли я подтикваше да продължи. То я изпълваше с чудата, настойчива емоция и я караше да направи нещо, каквото и да е. Целуна странната извивка на носа му и високото му чело, после отново се зае с устата. Изтърколиха се към камината. Стиви се блъсна с гръб в таблото, знаеше, че се е огънало, но не й пукаше. Не й пукаше дали подът няма да се продъни и да я погълне, нито дали няма да бъде засмукана от комина. Пръстите й бяха заровени в косата му, той мърмореше нещо, което не достигаше до съзнанието на Стиви.
— Здрасти.
Този глас бе напълно различен и идваше откъм вратата. Двамата спряха да се въргалят и за момент застинаха неподвижни.
Стиви се потеше. Дейвид дишаше тежко, а сърцето му пулсираше над нейното. Стиви изви главата си и погледна обърнатата наопаки фигура на Пикс.
— Няма да е зле да се прибереш в стаята си — каза тя, но не с груб тон.
— Да. — Той се отдръпна бавно от Стиви и се изправи, заставайки с гръб към Пикс. — Да, ей сега.
Пикс излезе в коридора, за да му направи път.
— Трябва да се опиташ да поспиш — каза Пикс, когато Дейвид си тръгна. — Нуждаеш ли се от нещо?
— Не — отвърна Стиви с неестествено писклив глас. — Добре съм. Благодаря ти, Пикс.
— Хубаво. Аз ще съм горе.