Ф. Р.: Точно така. А това е много трудно. Приятелки сме, истински приятелки. Разбирам я. Готова съм на всичко за нея. Нямате представа какво е за нея да живее тук. Тя се чувстваше чудесно в Ню Йорк. Айрис е атлетка. Нали знаете? Трябва да я видите как плува. И пише. Написа роман. Прочетох го. Добър е. Не го показва на никого, защото се опасява, че ще получи пренебрежително отношение, заради факта че е съпруга на Алберт Елингам. Тя не е просто негова съпруга. Никога не би се заселила в тази забравена от бога планина, но е лоялна на Алберт и подкрепи мечтата му да има училище. Вие не познавате Айрис. Аз я познавам. Тя има нужда от стимулиране…
С. А.: И как се стимулира тя тук?
(Тишина.)
С. А.: Госпожице Робинсън…
Ф. Р.: Споделих ви всичко, което знам. Нямам какво повече да кажа. Ще направя всичко по силите си да помогна на моята приятелка. Готова съм да стигна до края на света за тази жена и за Алис. Така че вземете да я потърсите! Защото, ако не го направите, се заемам аз, качвам се на колата и тръгвам! И само се опитайте да ме спрете!
(Край на разпита — 13,13 ч.)
18
Доказателствата бяха разпръснати по пода — кламери и капачки на химикалки. Един слънчев лъч освети вдлъбнатината, която тя бе направила с тялото си.
Утринта бе донесла със себе си реалност. И въпроси. Редица въпроси правеха пируети в главата и.
Въпросите, без да се спазва поредност:
Колко шум ще вдигнат медиите при още един смъртен случай в имащата лоша слава академия „Елингам“?
Чакай, остави ги медиите… как ще реагират родителите й? Престижно училище допуска смъртта свой ученик. А и фактът, че е била там?
Дали ще затворят училището?
Може би ще го затворят за няколко дни. Няма как да обявят нулева година, нали?
Защо разсъждаваше така? Загина човек. Хейес беше мъртъв.
Защото с това се занимава мозъкът. Мисли. Главата й бе пълна с нови, странни неща, които тя все още не можеше да класифицира и подреди. Не биваше да се чувства виновна заради мислите си, не биваше да се захваща за всяка от тях. Психотерапевтите учеха, че мислите може и да идват, но човек не трябва да ги преследва всичките. Това бе точно обратното на добрата детективска работа, при която трябва да се провери всяка улика.
Зарови лицето си във възглавницата. Главата й пулсираше леко. Все още имаше странен вкус в устата си, вкусът на…
Отвън ечаха странни гласове, припукваха радиостанции. Успя да отдръпне лицето си от нежната прегръдка на възглавницата. Разгърна сънените си очи.
Хейес. Това наистина се бе случило. Той наистина бе умрял. Бе умрял и те бяха открили тялото му. А в отговор на случилото се тя се бе натискала с Дейвид. Всичко бе твърде реално, твърде забързано. Чувствата й се събираха във възел от ужас, трескавост, гадене и притеснение.
Съсредоточи се.
Мозъкът й започна да обработва фактите. Хейес лежеше долу, вече мъртъв. Как се бе случило? Представи си пространството в дъното на тунела. Загледа се в празните рафтове на стената. Потърка каменния под с върха на обувката си. Погледна към горната част на стълбата и капака, водещ към наблюдателницата…
Около четири метра. Ако паднеш от такава височина върху камък, няма как да не пострадаш сериозно. Може да умреш.
Стиви виждаше всичко в съзнанието си. Бе се качила горе и бе затворила капака. Хейес бе отишъл да огледа? Навярно в тъмнината се бе объркал и бе паднал в дупката.
Той защо се бе върнал? Вероятно за да заснеме нещо. Но при това положение вероятно щеше да извика някого да му помогне. Явно не му трябваше компания. Тя бе станала свидетел как той се измъкна.
Не бе отишъл в градината. Бе минал през гората и бе влязъл в тунела. Бе се върнал там и бе загинал.
Загадке на стената, загадке…
Тя почти бе забравила ужаса, който я събуди предната нощ. Сигурно бе сънувала. Бе мислила за убийства, смърт, тунели и Искрено коварен и мозъкът й бе прожектирал съобщението на стената.
Нали така?
Стиви легна по гръб и в продължение на няколко минути прави дихателни упражнения — с по-дълги издишвания, поемайки въздуха чак до корема.
Все още усещаше върху кожата си мускусната миризма на душ гела или шампоана на Дейвид.
И това на всичкото отгоре. При нормални обстоятелства случката с Дейвид щеше да е важното нещо. Не и днес обаче.
— Добре — каза си тя. — Сега. Добре. Сега. Ставай. Сега.
Тя стана.
Малко по-късно взелата душ, облечена в широк анцуг и черен суитшърт Стиви се появи в общата стая. Джанел и Нейт седяха на масата — тя по нощница, той по пижама. Пикс говореше по телефона си в кухнята. Дейвид, който бе с измачкани дънки и кафеникава тениска, се бе настанил на канапето. Косата му бе влажна, няколко къдрици бяха залепнали за челото му. Изгледа я при влизането й — прям, блуждаещ поглед, но без веселие в него. Като че ли просто регистрира, че се е появила.