Повече от една година Сун Чок беше захранван с внимателно подбрана, убедителна, валидна, долнокачествена информация: пробиви в изследванията, които така или иначе щяха да бъдат публикувани в научните списания през идните месеци, и маловажни военни тайни, които щяха да са секретни само до следващия кръг на бюджетното обсъждане в Конгреса.
Нетърпелив и наивен като малко птиче, налапало предложения червей, той беше предал тази информация на хората, с които беше в контакт, и така изгради у тях убеждението, че е достоверен източник.
Когато американските разузнавателни части, които следяха севернокорейските вътрешни програми за изследване и развитие, забелязаха, че подадената информация се използва, разбраха, че на Сун Чок може да се вярва. Време беше кинжалът да се забие докрай.
Главното пекинско летище изглеждаше някак по-различно от модернистичните летища по света.
Ранди спря пред входовете за заминаване и само за миг зърна корейците, докато влизаха в терминала. Но точно това искаше. Ако тя не можеше да ги вижда, те също не можеха да я видят.
С изключение на обичайния брой полицаи от народната въоръжена полиция, носещи автомати, охраната на аерогарата всъщност беше по-лека от тази по американските летища. Разрешиха на Ранди достъп до залите само след една проверка на дамската й чанта през рентгеновия апарат. Тук нямаше за какво да се тревожи. Не носеше нито оръжия, нито някоя от джунджурийките на Джеймс Бонд. За тази задача не й бяха необходими.
След като куката здраво беше пъхната в севернокорейската уста, Франклин Сун Чок беше „уреден“ на още по-високо секретно ниво и му възложиха работа по нов важен проект, включващ националната антибалистична отбранителна мрежа с голям обсег на действие. През бюрото на Сун Чок започна да минава информация, която правеше примамливи намеци за възможни контрамерки срещу системата.
Вечерта преди Сун Чок да излезе в годишен отпуск от лабораторията, той остана до късно в своя кабинет, „за да подреди бюрото си“. Както наблюдателите на ЦРУ видяха по кибернетичен път, Сун Чок си осигури достъп и изтегли дълга серия от файлове със секретни данни за антибалистичната мрежа с голям обсег на действие.
Без да подозира, всеки негов незаконен компютърен достъп беше пренасочен към внимателно подправена алтернативна серия файлове, подготвена точно за този момент. После, вместо да се отправи към Лас Вегас, както беше казал на колегите си, Сун Чок тръгна на север към канадската граница.
Ранди тръгна през тълпата. Тук беше почти незабележима, тъй като главното летище поемаше целия международен трафик за Пекин и много от туристите и бизнесмените около нея сега бяха европейци или американци.
„Катей Пасифик“ бяха избрани като предпочитания превозвач за митичния господин Белърман, защото неговите контролно-пропускателни пунктове бяха разположени веднага след тези на „Ер Корио“. Като прекоси залата към зоната за чакащи на „Катей Пасифик“, тя седна на място, което й даваше периферен поглед към севернокорейския пропуск.
Полетът на Сун Чок през Тихия океан беше дълъг и заобиколен: от Ванкувър до Филипините, от Филипините до Сингапур, от Сингапур до Хонконг и от Хонконг до Пекин. До Пхенян не се стигаше лесно. По време на пътуването севернокорейските агенти на два пъти се свързаха с Франклин Сун Чок и му предаваха подправени паспорти и фалшиви визи, а в Хонконг той получи и ескорт от силите на тяхната държавна сигурност.
На всяка спирка Сун Чок се сдобиваше и със сянка от ЦРУ. За да се покрият основните разклонения на тихоокеанското пътуване, беше разгърната мрежа от американски агенти, които следяха транзитните преминавания на изменника. В Сингапур местният началник на аерогарата дори беше принуден бързо да се намеси в работата на властите, когато небрежно подправеният документ едва не доведе до ареста на Сун Чок.
Ранди Ръсел щеше да е последната брънка в тази верига. Тя щеше да надзирава окончателното преминаване на Франклин Сун Чок в небитието.
Тя тайно разгледа младия предател. Той продължаваше да хвърля скришни погледи назад към множеството. Да не би да се страхуваше от някакво преследване в последния момент? Или може би мислеше за залива на Сан Франциско, за апартамента, живота и семейството, които никога вече нямаше да види? Привързаността към дадена политическа идеология беше нещо хубаво, но съвсем друго беше да живееш в нейната реалност.
Ранди Ръсел много добре знаеше каква е тази реалност. Тя беше прекарала известно време в тази среда, вътре в последния „работнически рай“. Това преживяване още я караше от време на време да се буди обляна в студена пот.