— Добре, тук съм и намерих входа. Има дръжка със секретно заключване, но изглежда така, сякаш е била избита.
— Аварийното освобождаване трябва да е дръпнато отвътре — отвърна Валентина. — Трябва да се отвори, но може би е нужно да я поразкъртиш малко.
— Добре.
Смит носеше малък комплект инструменти, закачен за колана му, и извади оттам тежка отвертка с дълга дръжка. Като прокара върха на заострения край в запечатаната със скреж цепнатина около вратата, той стовари възглавничката на ръката си върху дебелата дръжка на инструмента. След един-два удара се чу пронизително скърцане от пропукването на ледената спойка. След още известно време напъване с лоста вратата увисна навън, вятърът я подхвана и остави мрачна правоъгълна пролука в корпуса.
— Беше права, Вал. Отвори се. Сега влизам вътре.
Като се приведе ниско, той се промуши през малката врата.
Вътре в корпуса беше тъмно, само с остатъци от оскъдната външна светлина зад гърба му. Смит извади фенерче от комплекта инструменти и го включи.
— Да му се не види — измърмори той. — Изобщо не съм очаквал това.
— Какво виждаш, Джон? — поиска да разбере Валентина.
Смит обиколи с лъча на фенерчето из вътрешността на корпуса. Вътре не беше влязъл почти никакъв сняг, но ледените кристали блещукаха навсякъде като фина инкрустация по сивите обшивки на бронирания самолет, по кабелите и тръбопроводната система.
— Невероятно е. Никъде няма признаци на корозия или разпадане. Това нещо може вчера да е излязло от завода.
— Естествено съхранение на студено! — възкликна историчката по радиото. — Това е страхотно. Продължавай!
— Добре, има тясна пътечка, която води назад покрай две големи плоски правоъгълни кутии към кръгъл вдлъбнат люк точно при опашката на самолета. Люкът е затворен и в средата му има монтиран кръгъл прозорец. От всяка страна е сложено по нещо, което прилича на транспортер за подаване на боеприпаси. Мисля, че това трябва да е мястото на стрелеца в опашната кула.
— Точно така. Има ли още нещо забележително там?
— Има нещо като стойка или поставка с два свободни кабела, които висят от нея. Сякаш някаква част от оборудването е била свалена.
— Това трябва да е генераторът на устройството за допълнителна мощност — замисли се историчката. — Доста интересно. Сега точно надясно от теб трябва да има преграда с още един херметически люк в средата й, който да води направо.
— Ето го. Затворен е.
— Семейството на В-29 и Ту-4 са от първите военни самолети, проектирани специално за височинни полети. Редица от отделенията им са херметизирани, за да позволят на екипажите им да оцеляват без нужда от кислородни маски. Ще ти се наложи да преминеш през няколко от тези херметически люкове.
— Разбрано — Смит се затътри към люка и се опита да надникне през дебелото стъкло към лявата страна, но разбра, че цялото е покрито със скреж. — Какво трябва да има в следващото отделение?
— Трябва да е помещението за почивка на екипажа по време на полет.
— Ясно. — Смит хвана заялата дръжка на люка и я завъртя. След известно съпротивление лостът започна да отстъпва.
— Джон, чакай!
Смит рязко дръпна ръката си от дръжката, сякаш тя беше нажежена до червено.
— Какво?
Смит чу на заден фон в слушалките мърморене.
— О, Григорий само казваше, че е много малко вероятно да има клопки по люковете или нещо подобно.
— Благодаря ви и на двамата, че го споделихте с мен, Вал.
Смит отново се облегна на лоста и накрая той поддаде. Люкът се отвори навътре и Смит огледа с фенерчето.
— Да, помещението за почивка на екипажа. Има няколко разгъваеми койки от всяка страна, има дори и джон9 — не правя асоциации — в ъгъла. Кабината, изглежда, е била опразнена. Върху койките няма дюшеци, нито завивки и виждам няколко празни, отворени шкафчета.
— Това е разбираемо. — Валентина звучеше замислено, явно разсъждаваше върху нещо. — Следващото отделение трябва да е кабината за радарно наблюдение. Да видим какво ще намериш там.
Като си проправи път напред, Смит се вмъкна през нисък, нехерметизиран люк. Тук слабо проникваше светлина отвън. Изпъкнали плексигласови прозорци, обвити в лед и помътнели от десетилетия брулещ вятър, бяха поставени върху лявата и дясната преграда, и на тавана. Скелети на столове гледаха към двата странични купола, а върху повдигната основа под астрокупола в тавана на корпуса беше сложена трета седалка. Смит си представи, че в бомбардировач, оборудван с пълното му отбранително снаряжение, това са били позициите на стрелците за определяне на целта за контролираните от разстояние оръдейни кули. Щом описа мястото, Валентина потвърди предположението.
— Това отделение също е било изпразнено — докладва Смит. — Доста празни чекмеджета и дори подплънките са били извадени от седалките.
— Сигурно са взели всичко налично за оцеляване, както и всяко нещо, което би служило за изолация. Там, срещу предната преграда, трябва да има и голяма електронна конзола.
— Ето я — потвърди Смит. — Шаситата са напълно изтръгнати.
— Това е локационната станция на радиометриста. Частите й са им били нужни — загадъчно завърши Валентина.
— Освен това в предната преграда има две кръгли врати или изходи — един над друг. По-големият долен изход е затворен с херметически люк. Към горния води къса алуминиева стълба.
— Долният люк се отваря към задния бомбен отсек. Там няма да има нищо, освен резервоари с гориво. На теб ти трябва горният изход. Това е проходът, по който екипажът пълзи. Минава над бомбените отсеци и свършва в предната част.
Смит прекоси кабината и надникна в тунела с алуминиеви стени. Беше проектиран достатъчно широк, за да може човек в обемисто зимно летателно облекло да се справи, затова той не трябваше да има проблем със защитния си костюм.
— Продължавам.
Той стъпи с върха на ботуша си върху стълбичката и се вмъкна в тунела, като тромаво се изтегляше и избутваше по пътя си към кръгчето бледа светлина в далечния му край.
Пълзенето на разстояние метър и половина по хлъзгавата от леда тръба му се стори цяла вечност. Отчупените ледени кристали валяха около него на всеки сантиметър, който изминаваше. Стресна се, когато най-накрая пъхна главата си в сравнително по-широкото пространство на предната част.
Остатъците от външната светлина чезнеха през астрокупола на навигатора и полусферичния, покрит с лед нос на стария бомбардировач и Смит отново се смая колко е запазено всичко. Самолетът беше застинал във времето, както и в температурата. Върху контролните уреди, които не бяха помръдвали от десетилетия, имаше обков от ледени диаманти, които проблясваха върху наредените измервателни прибори, замръзнали в последните си стойности.
— В пилотската кабина съм — докладва той на микрофона пред устните си, като леко се задъхваше от усилието.
— Много добре. Там има ли много повреди от сблъсъка?
— Няма поражения, Вал. Изобщо не е зле. Някои от прозорците в долната извивка на носа са били сплескани. Около позицията на бомбардира има натрупан малко сняг и лед. Около носа, изглежда, се е образувала пряспа. Освен това всичко друго е в доста добро състояние, макар че някое неприятно копеле е прибрало стълбата от тунела. Един момент, нека да сляза оттук.
Смит се обърна по гръб и използва перилото, монтирано над входа, за да се измъкне от тръбата.
— Добре, на пода съм.
— Отлично, Джон. Преди да проучиш бомбения отсек, може ли да провериш едно-две неща заради мен?
— Разбира се, стига да не отнеме много време.
— Не би трябвало. Първо, искам да огледаш мястото на бордовия инженер. Това трябва да е обърнатата назад седалка и конзола зад мястото на помощник-пилота.
— Добре. — Смит пак включи фенерчето си. — Тук е много по-просторно, отколкото си представях.