— Имали ли са голям избор?
— Така са предполагали, Джон. Тези хора не са планирали да се заселват тук. Смятали са да се приберат вкъщи. Помниш ли, че са извадили радиостанцията и радарните системи от самолета, както и резервния агрегат? Имали са всички необходими части и познания, за да сглобят един невероятно мощен радиопредавател, който може да се свърже с половината свят и със сигурност с Русия. Това е още една причина да поискат да останат тук, горе. По-голямата височина би увеличила обхвата им на излъчване и приемане.
— Тогава защо не са го използвали? — попита Смит.
— Не знам — Смит отгатна думите, които историчката не искаше да изкаже на глас. Той се обърна към Смислов.
— Какво мислиш, майоре?
Руснакът поклати глава.
— Не мога да се съглася, полковник. Ако са сглобили такава радиостанция, щяха да се обадят за помощ. Очевидно не са успели.
Този, който беше избрал Григорий Смислов, беше направил една съществена грешка. Той можеше да лъже добре с думи, но не и с очите или езика на тялото. Думите на руснака само подчертаха леката промяна, която беше пропълзяла в динамиката на екипа последната нощ. Сюжетната линия пак се оформяше по схема „ние против тях“ и в нея Смислов беше сам.
И все пак, размишляваше Смит, ако всичко се свеждаше до „ние против тях“, защо Смислов просто не го остави да се задуши в бомбения отсек предния следобед? Беше получил картбланш да го убие.
— Трябва да разберем кой от двама ви е прав, и то бързо — продължи Смит. — Знаем, че антраксът е в останките. Наясно сме, че и други знаят за него. Трябва да предположим, че тези индивиди идват да го приберат. Като имаме предвид, че враждебно настроените вече действат на острова, трябва да предположим също, че може би имаме само броени часове, преди основната им група да пристигне.
Смислов рязко заговори:
— Подполковник, като се има предвид ситуацията, не трябва ли веднага да се върнем в базовия лагер? Наш приоритет трябва да е възстановяването на връзката с началниците ни.
Нямаше никакво съмнение. Смислов не искаше да намери този спасителен лагер толкова спешно, колкото Валентина искаше да го открие, и вероятно имаше определена причина.
— Правилно, майоре, но ние все пак ще потърсим лагера на екипажа тук, горе. — Смит протегна ръка и я простря от север на юг, покривайки източния ръб на глетчера. — Ако приемем, че професор Метрас е права, най-добрият вариант на екипажа да си намери подслон би трябвало да е някъде там, в основата на Източното възвишение.
— Лагерът може би е затрупан със сняг през последните петдесет години — добави Валентина, като провеси модел 70 на рамото си. — Затова предлагам да търсим очертания, особено с прави линии, под повърхността на снега.
— Разбрано. Някакви други въпроси? Добре, да тръгваме.
Щом почнаха мъчителния преход по леда, Смит също хвана своето оръжие в ръце.
Смит действаше на север, като зави под ъгъл през седловината до мястото, където глетчерът се разтрошаваше на противна купчина от късове разтрошен лед, миниатюрен Биърдмор10, който се свличаше надолу по лицевата част на острова към тясната крайбрежна ивица. От това място според плана те се върнаха през пролома. Като напредваха в редица един до друг, на интервали от около двайсет метра, те проучиха неравната скална повърхност и ледовете в пролуките й в основата на източното възвишение.
Валентина се придържаше към вътрешната пролука, като кръстосваше по дъното на наклона с жадната напрегнатост на куче птичар. Смит обхвана централната част на редицата, а Смислов остана на външния фланг. Освен че гледаше повърхността на глетчера, Смит се усети, че покрива Вал, докато тя работеше и държеше под око планинските склонове отгоре заради няколко потенциални заплахи: снежни корнизи, улеи на лавини и вероятността от наблюдатели в камуфлаж.
Освен това осъзна, че от време на време гледа Григорий Смислов с крайчеца на окото си. Дали руснакът не търсеше нещо друго под останките на изгубения самолет? Кого чакаше той и кой беше бутонът, който щеше да го пусне в ход? И какъв щеше да е този ход?
Те подминаха мястото на сблъсъка и изкачиха последните няколкостотин леко полегати метра до централния хребет на седловината. За момент Смит спря мъчителното придвижване, за да разгледа околността.
Морските пари отново се сгъстяваха около остров Уензди, мъглите се диплеха по краищата му, поглъщаха хоризонтите и усилваха чувството за неземна самота. За миг седловината буквално стана остров в небето, притисната в слой прозрачност между мъглата и облаците. Колко време щеше да е така, не се знаеше.
Всъщност нямаше чак такова значение. Скоро трябваше да прекратят търсенето и да тръгнат към станцията. И може би така беше по-добре. Ако Вал беше права, да намерят лагера на падналия екипаж можеше да се окаже точката, в която се задейства руският план. Може би щеше да е по-мъдро да изядат ябълката хапка по хапка и да запазят Смислов като съюзник. Първо да се справят с въпроса за антракса; после да се впускат в конфронтация.
Смит се обърна и после се препъна, защото дясната му котка за момент се закачи. Той машинално погледна надолу към препятствието.
Заостреният преден край на полярния ботуш беше ритнал и разкрил малка част от жица, чиято черна изолация се ронеше от времето и студа.
Смит се поколеба. Щеше да е много лесно да остърже малко сняг с върха на ботуша и да я зарие и просто да продължи. Но от друга страна — неведението беше в сърцето на тази криза още от самото начало. Преднамерено да поощрява незнанието сега вече нямаше никакъв смисъл. Смит прехвърли оръжието си в лявата ръка и вдигна дясната над главата си, а първата подви в сигнал за сбор.
— Съветски е — потвърди Смислов, като коленичи до оголената жица. — Буксируема антена. Такава, която може да се закачи зад самолета за комуникации с далечен обхват.
— Опъването на изолирана антена през леда е хитрина в комуникациите, използвана и преди в полярните области — съгласи се Валентина.
— Но къде е радиостанцията? — попита Смислов, като се изправи на крака. — Къде е лагерът? Няма нищо, освен жицата.
— Най-лесният начин да решим този въпрос е да я проследим — Смит посочи към основата на източното възвишение. — Нататък.
Антената се беше сляла със заледената повърхност като нишка през кубче лед, но непрестанното брулене на вятъра я беше задържало само на няколко сантиметра отдолу. Докато вървяха и вадеха антената, те откриха, че тя прави лека извивка, понесена от движението на ледника. На едно място натискът беше скъсал тънката жица, но откъснатият край се намираше само на няколко крачки по-нататък. Изненадващо тя водеше до почти абсолютно гладка стена от базалт, която в основата си се губеше във висока до раменете пряспа от силно пресован сняг.
— Какво е това?
Валентина Метрас безстрашно свали раницата и пушката си и извади ножа от колана си. Като застана на колене, тя започна да копае тунел в пряспата, сякаш е багер. След минута Смит и Смислов се присъединиха към нея.
Бързо стана ясно, че навятият сняг е пресована издатина в черната скала, вдлъбнатина, остъргана в планинския склон от непрестанното раздиращо свличане на глетчера. И тогава Смит забеляза, че структурата на снега се променя. Ставаше все по-плътен и сякаш върху него беше приложен някакъв модел.
— Това са снежни блокове! — възкликна Валентина.
Беше вярно. Някой бе използвал блокове плътен сняг за строеж както при иглу, за да построи стена в издатината. През изминалите десетилетия блоковете се бяха споили от студа в монолитна, подобна на стъкло маса, която устояваше на пробождащите остриета на ножовете, но накрая поддаваше и рухваше.
— Брезент! Тук е! Това е пещера!
Снежната стена и старият защитен брезент зад нея паднаха в тъмното. И от ледения мрак вътре ги лъхна застоял въздух.
Смит извади големия електрически фенер от раницата си и насочи лъча в гърлото на кухината. Тунелът беше може би два метра широк и доста нисък, така че дори Валентина трябваше да се наведе, за да влезе. Таванът на пещерата беше обсипан с малки, назъбени сталактити от черна скала.