И тъй, през тази януарска утрин, прочитайки един пасаж от вестника, тя разтвори широко очи и издаде това неопределено „Аха“. На терасата бе само дъщеря й, нейно благородие Ленокс Темплин — девойка без чувство за такт, на вид по-възрастна от годините си, чието свойствено саркастично чувство за хумор беше, най-малкото, съвсем не на място.
— Скъпа — каза лейди Темплин. — Представи си само!
— Какво?
Лейди Темплин взе „Дейли Мейл“, подаде го на дъщеря си и посочи с разтреперан пръст интересния пасаж.
Ленокс го прочете, без да покаже признаци на възбуда като майка си. После остави вестника на масата.
— Че какво има тук? Такива неща се случват постоянно. Богатите сиренарки винаги умират на село и завещават състояния от милиони на благородните си компаньонки.
— Да, мила, зная — прекъсна я майка й. — И смея да кажа, че състоянията не винаги са толкова големи, колкото ги мислят. Вестниците са много неточни. Но даже и да го отрежем наполовина…
— Е — каза Ленокс. — Ами че то не е оставено на нас.
— Не точно скъпа — кимна лейди Темплин. — Но това момиче, тази Кейтрин Грей, е чиста моя братовчедка. Една от Уостършъйровите Грей, от рода Еджуърт. Чиста моя братовчедка, представи си само.
— А-ха! — кимна Ленокс.
— И аз се чудех… — започна майка й.
— Какво можем да закачим ние — довърши Ленокс с онази загадъчна усмивка, която майка й никога не можеше да проумее.
— О, драга — възропта лейди Темплин с лека нотка на укор.
Тя беше много лека, защото Розали Темплин бе свикнала с откровеността на дъщеря си и с това, което тя наричаше неуместния начин на Ленокс да изразява нещата.
— Чудех се — започна пак лейди Темплин, сбирайки изкусно изписаните си вежди. — Дали… о, добро утро, Чъби, на тенис ли отиваш? Много мило!
Чъби й се усмихна мило и безгрижно отвърна:
— Изглеждаш чудесно с този прекрасен цвят на тоалета си! — и изтича покрай тях към стъпалата.
— Милият! — каза лейди Темплин, загледана с любов подир съпруга си. — И така, за какво говорех? Ах! — Тя направи опит да се съсредоточи наново. — Чудех се…
— О, за бога, стига вече с това! Казваш го за трети път.
— Е, драга — каза лейди Темплин. — Мислех си, че ще бъде много мило, ако пиша на Кейтрин и я поканя да ни посети тук. Естествено, тя няма никакъв допир с обществото и за нея ще бъде по-приятно да бъде въведена сред него от свои хора. Преимущество и за нея, и за нас.
— Колко мислиш, че ще можеш да измъкнеш от нея? — запита Ленокс.
Майка й я изгледа укорително и измърмори:
— Ще трябва да уредим някои финансови въпроси, разбира се. Кое една работа, кое друга… войната… твоя беден татко…
— А сега и Чъби — допълни Ленокс. — Той е едно скъпо украшение, ако нямаш нищо против.
— Тя беше симпатична девойка, доколкото я помня — продължи лейди Темплин, следвайки собствените си мисли. — Тиха, непретенциозна, не особено красива и не гонеше мъжете.
— Значи ще остави Чъби на мира? — подхвърли Ленокс.
Лейди Темплин я изгледа укорително.
— Чъби никога не би… — започна тя.
— Не — каза Ленокс. — И аз не допускам. Той много добре знае кой край на филията му е намазан с масло.
— Драга — възмути се лейди Темплин. — Изразяваш се по такъв груб начин!
— Съжалявам — извини се Ленокс.
Лейди Темплин прибра „Дейли Мейл“, несесера и няколкото писма.
— Веднага ще пиша на милата Кейтрин — каза тя. — И ще й припомня хубавите някогашни дни в Иджуърт.
Тя влезе вкъщи с искрящи от решителност очи.
За разлика от мисис Семюел Харфийлд, писмата се лееха плавно от ръката й. Тя изпълни четири листа без да спре, или да се запъне и когато го препрочете, не сметна за нужно да променя нито дума.
Кейтрин получи писмото сутринта преди да отпътува за Лондон. Дали прочете нещо между редовете или не, е отделен въпрос. Сложи го в чантата си и се запъти за срещата, която имаше с адвокатите на мисис Харфийлд.
Фирмата беше стара и солидна и се намираше на „Линкън ин Фийлдс“. След няколко минути очакване Кейтрин бе въведена при старшия съдружник — един мил, възрастен човек, със замислени сини очи и бащинско държание.
Те разискваха върху завещанието на мисис Харфийлд и разни законни положения около двадесет минути, след което Кейтрин връчи на адвоката писмото на мисис Семюел.
— Струва ми се, че е по-добре да ви покажа това — прибави тя. — Макар че то наистина е доста смешно.
Той го прочете леко усмихнат.
— Съвсем груб опит, мис Грей. Едва ли е нужно да ви казвам, че тези хора нямат никакво основание да оспорват и ако се опитат да сторят това, никой съд няма да ги подкрепи.