Съсредоточих се върху главната пречка на теорията ми — твърдението на майор Кентън, че е видял Ада Мейсън в „Риц“ след като „Синия експрес“ е отпътувал от Париж. Това твърдение изглеждаше достатъчно приемливо, но все пак, изследвайки внимателно фактите, аз открих две неща. Първо, че по едно странно съвпадение майор Кентън е също точно от два месеца на служба при вас. Второ, началната буква на името му също е „К“. Да предположим… само да предположим, че на пода във вагона е намерена неговата табакера. Тогава, ако и Ада Мейсън работи заедно с него и познае табакерата, когато й я покажем, не би ли се държала точно така, както и в действителност тя се държа? В началото изненадана и смутена, тя бързо стъкми една приемлива версия, която би била в съгласие с виновността на мистър Кетринг. Ще рече, това не беше всъщност първоначалното й обяснение. Граф Де ла Рош е бил определен да бъде изкупителната жертва, макар че отначало Ада Мейсън си остави отворена вратичка, като каза, че не е могла със сигурност да го познае. От нейна страна това беше празен ход, в случай че графът бъде в състояние да докаже алибито си. Сега, ако си помислите, вие ще си спомните една многозначителна подробност. Аз внуших на Ада Мейсън, че мъжът, когото е видяла, не е бил граф Де ла Рош, а Дерик Кетринг. Тогава тя прояви несигурност и колебание, но после, когато се върнах в хотела си, вие ми телефонирахте и ми съобщихте, че тя е дошла при вас и ви е казала, че след като размислила, сега е вече уверена, че мъжът, когото е видяла, не е граф Де ла Рош, а Дерик Кетринг. Самият аз очаквах нещо подобно. Тази внезапна увереност у нея може да има само едно обяснение: след като съм си отишъл, тя е имала време да се посъветва с някого и е получила указания, по които е действала по-нататък. Кой й е дал тези указания? Майор Кентън. При това имаше още една съвсем малка подробност, която би могла да не означава нищо, но би могла да значи и много. В съвсем обикновен разговор Кентън спомена за открадването на скъпоценностите в една къща в Йоркшиър, където той е гостувал. Може би просто съвпадение… но може би и още една малка брънка от веригата.
— Има обаче едно нещо, което не разбирам, господин Поаро. Може би съм глупав, но дотук аз не мога да схвана кой е бил мъжът във влака, който се е качил в Париж? Дерик Кетринг или граф Де ла Рош?
— В това се състои цялата простота на случая. Мъж изобщо не е имало. Ах, хиляди дяволи!… нима не виждате колко хитро е скроено всичко? От кого научаваме, че в купето при госпожата е имало мъж? Само от Ада Мейсън. И ние й вярваме, защото и Кентън свидетелства, че Ада Мейсън е останала в Париж.
— Но самата Рут е казала на кондуктора, че е оставила камериерката в Париж — възрази Ван Олдин.
— О, и до това ще стигнем. Да, мисис Кетринг е засвидетелствала това пред кондуктора, но, от друга страна, това всъщност не са нейни думи, защото, мистър Ван Олдин, една мъртва жена не може да говори. Това показание не е нейно, а на кондуктора на влака, което е нещо вече съвсем различно.
— И така, вие мислите, че кондукторът е лъгал?
— О, не. Ни най-малко. Той каза това, което вярваше, че е самата истина. Но жената, която му е казала, че е оставила прислужницата си в Париж, не е била мисис Кетринг.
Ван Олдин отвори широко очи.
— Господин Ван Олдин, Рут Кетринг е била мъртва преди експресът да е пристигнал на Лионската гара в Париж. Ада Мейсън, облечена в характерните и запомнящи се дрехи на господарката си, е била тази, която е взела приборите с вечерята и е направила това много необходимо съобщение пред кондуктора.
— Невъзможно!
— Не, не, господин Ван Олдин. Не е невъзможно. Жените сега толкова много си приличат, че човек по-скоро ги различава по облеклото, отколкото по лицата. Ада Мейсън има същия ръст като дъщеря ви. Облечена в онова разкошно кожено палто, прихлупила малката червена шапка над очите си така, че да се подава кичур кестенява коса, нищо чудно, че кондукторът е бил измамен. Преди това той не е говорил с мисис Кетринг, спомняте си това. Вярно е, че за момент кондукторът е видял прислужницата, когато тя му е връчила билетите, но това е било съвсем бегло впечатление за слаба, облечена в черно жена. Най-многото, което е могъл да забележи, и то ако е бил необикновено интелигентен човек, е, че господарката и прислужницата не се различават много, но все пак е крайно недопустимо той изобщо да помисли това. И не забравяйте, че Ада Мейсън, или Кити Кид, беше актриса, способна за миг да промени изражението на лицето и гласа си. Не, не, изобщо не е имало опасност кондукторът да я познае в дрехите на господарката й. Все пак обаче имало е опасност, когато той открие трупа, да помисли, че това не е жената, с която е говорил предната нощ. И ето ви причината лицето на жертвата да се обезобрази. Най-голямата опасност за Ада Мейсън е била да не би Кейтрин Грей да посети купето на господарката й след като влакът отпътува от Париж и тя се е осигурила срещу това, като си е поръчала вечеря в купето и се е заключила отвътре.