— Работата ли?
— Да, работата. И понеже заговорихме за нея, надявам се, че сега сте по-добре със здравето, мой скъпи приятелю?
— О, много по-добре. Всъщност утре се завръщам в Париж.
— Очарован съм да чуя такава добра новина. Надявам се, че не сте разорили напълно бившия гръцки министър?
— Аз?
— Научавам, че сте му продали един много рядък рубин, който… строго между нас да си остане… се носи от госпожица Мирел, танцьорката, нали?
— Да — измънка Папополус. — Да, това е така.
— Един рубин, не съвсем различен от прочутото „Огнено сърце“.
— Да, приличат си донякъде, естествено — каза равнодушно гъркът.
— Вие сте майстор, истински майстор по скъпоценностите, господин Папополус. Поздравявам ви. Госпожице Зия, просто съм отчаян, че толкова бързате да се завърнете в Париж. Надявах се, че сега, когато работата ми е свършена, можем да се виждаме по-често.
— Ще бъда ли нетактичен, ако ви попитам каква ви беше работата? — попита господин Папополус.
— О, не, никак. Току-що успях да спипам Маркиза. Благородното лице на господин Папополус отразяваше вътрешното му усилие да си припомни нещо.
— Маркиза ли? А защо ли това име ми се струва познато? Не… нищо не мога да си спомня.
— Сигурен съм, че не бихте могъл — потвърди Поаро. — Аз имам предвид един изтъкнат престъпник и крадец на скъпоценности. Той току-що бе арестуван за убийството на англичанката мисис Кетринг.
— Така ли? Колко интересни са тези неща.
Последва учтиво сбогуване и когато Поаро се оттегли достатъчно, господин Папополус се обърна към дъщеря си.
— Зия — каза той с чувство, — този човек е самият дявол!
— Аз го харесвам.
— И на мен ми харесва — призна господин Папополус. — Но все пак той е дявол, самият дявол.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
КРАЙ МОРЕТО
Мимозата бе почти прецъфтяла. Ароматът й бе станал дори малко неприятен. Розови герании се виеха по оградата на вилата на лейди Темплин. Под тях килим от карамфили пръскаше тежкия си сладникав аромат. Сега Средиземно море сякаш бе най-синьо. Поаро седеше на терасата с лейди Темплин. Той току-що бе завършил същия разказ, който Ван Олдин бе изслушал два дни преди това. Ленокс също бе слушала с подчертано внимание. В очите й се четеше неопределена тъга, а веждите й бяха сключени в усилие да асимилира думите на детектива.
Когато Поаро свърши, тя простичко каза:
— Ами Дерик?
— Той бе освободен вчера.
— Снощи отпътува от Ница.
— Да, за Сейнт Мери Мийд.
Настана мълчание.
— Аз не съм познавала Кейтрин — забеляза Ленокс. — Мислех, че тя е равнодушна към него.
— Тя е много въздържана. Не се доверява на никого.
— Но на мен би могла да се довери — каза Ленокс с горчивина.
— Да — съгласи се Поаро, — тя би могла да ви се довери. Но госпожица Кейтрин е прекарала голяма част от живота си в слушане, а за онези, които са свикнали да слушат, не е лесно да говорят много. Те пазят за себе си своите скърби и радости и не ги споделят с никого.
— Аз бях глупачка — каза Ленокс. — Мислех си, че тя не е безразлична към Кентън. Трябваше по-добре да я опозная. Предполагам, че съм мислила така, защото… е, добре, защото се надявах, че е така.
Поаро взе ръката й в своята и я стисна.
— Смелост, госпожице — каза тихо той.
Ленокс бе вперила поглед в синия хоризонт пред себе си и за момент грозничкото й лице бе озарено от една трагична красота.
— Все пак — каза тя най-сетне, — това не би било достатъчно. Аз съм твърде млада за Дерик. Той е като момче, което никога не е възмъжавало. Той търси жена от типа на Мадоната.
Настана продължително мълчание, което Ленокс изведнъж наруши:
— Но и аз помогнах, господин Поаро… нали наистина ви помогнах?
— Да, госпожице. Вие ми дадохте първия проблясък на истината, когато ми казахте, че за убиеца изобщо не е било нужно да пътува с влака. Преди това аз не виждах как е било извършено престъплението.
Ленокс пое дълбоко дъх.
— Радвам се — каза тя. — Все пак… това значи нещо. Далеч някъде зад тях изпищя сирената на локомотив.
— Това е същият проклет син експрес — забеляза Ленокс. — Влаковете са безмилостни чудовища, нали господин Поаро? Хората биват убивани, умират, а те продължават да се движат. Говоря глупости може би, но вие знаете какво искам да кажа.
— Да, да. Зная. Животът е като влак, госпожице. И той върви, и добре, много добре е, че е така.
— Защо?
— Защото в края на краищата влакът стига до крайната си гара. И във вашия език има подобна поговорка, госпожице: „Пътуването свършва там, където се срещат влюбените“.