Мнозина от нас удължават своето боледуване, отдавайки се на песимистичните мисли. Често забелязваме, че за човек, страдащ дълги години от някакво заболяване, този недъг се превръща в такава силна реалност, че липсата му изглежда неестествена. Такъв човек вярва, че болестта е неговата природа и дори не знае как е възможно да не се усещат болки. По такъв начин хората задържат болестта в себе си. Има и такива песимисти, които са убедени, че им е писано да бедстват, че са били родени за дрипльовци и не могат да не бъдат нещастни, че небето и земята са против тях. Но те сами са своята мизерия и се отличават с песимизма си. Животът на човека зависи от това, върху какво е концентриран, така че, ако се концентрира върху своето Нещастие, ще бъде нещастен. Човек, имащ навик, който сам не одобрява, често смята, че е неспособен да се бори с него, тъй като това е част от неговата природа. Но природата на човека е такава, каквато той сам я приеме. Както всичко в природата е сътворено от Бога, така и всеки индивид сам създава своята природа. И както Всемогъщият е способен да промени Своята природа, така и индивидът може да се промени. Сред всички творения на този свят човек има най-голямо право на оптимизъм, защото той представлява Бога на земята — Бога-съдия, Бога-твореца и Повелителя на всичко сътворено от Него. Човек е повелител на своя живот, на своите постъпки и обстоятелства — само ако знае това. Човек, надарен с оптимизъм, е способен да помага на затъналия в бездната на страха и разочарованието. Ако болният и паднал духом човек стигне до песимизъм, той ще го увлече след себе си надолу, към самото дъно на мъката. На едната страна е животът, на другата страна — смъртта. Първият се изкачва на върха на планината, вторият потъва в бездната на земята. Нима във време на разкаяние или неуспех, когато всичко в живота изглежда черно, има по-добър помощник от оптимистичния дух, който знае, че всичко ще бъде добре? Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че самият дух на Бога идва при търсещия под формата на духа на оптимизма. Колкото и трудна да е житейската ситуация, колкото и огромни да са препятствията, всичко може да се преодолее. Но собственият песимистичен дух тегли човека надолу, когато той сам се намира на дъното. Песимистичният дух на смъртта изглежда по-желан, отколкото страданията, които те притискат към земята, затова най-великата награда в този свят е духът на оптимизма, докато най-голямото наказание за земните грехове на човека е песимизмът. Наистина, изпълнените с надежда ще успеят.
Щастие
Зависи ли щастието от обстоятелствата или от нашето отношение към живота? Това е въпрос, който се задава често и на когото е особено трудно да се отговори. Мнозина от нас, имащи някаква представа от философия, ще кажат, че материалният свят е само илюзия, а жизнените обстоятелства — сън, но малцина са способни сами да повярват в това. Да знаеш нещо на теория е едно, да го приложиш на практика — съвсем друго. Много трудно е да се извисим над въздействията, които ни оказват обстоятелствата. Само едно средство ще ни помогне да се издигнем над тях и то е в промяната на възприемането на живота, която на свой ред става чрез промяна на нашето отношение към живота.
Щастието е процъфтяване на душите. Детето, което е започнало с невъзпитаност, невнимателност към другите и разрушителност, с времето ще притегли към себе си тази сила и с него ще се случи същото. Каквото даваме на детето, това и ще получим обратно. Много ли се съобразяват с тези факти? Хората никога не мислят, че могат да ги наранят собствените им думи, собствените им постъпки, мисли или чувства. Те продължават в този дух, но когато му дойде времето, всичко ще се върне към тях, прогонвайки щастието.
На санскрит живот се означава с думата самсара. Тя се изобразява като пребиваване в тъмнина. Човек мисли и говори, действа и чувства, но никога напълно не разбира защо. Ако на човека е известна една причина, винаги зад това знание има скрита по значение друга причина, за която той дори не знае. Много често обстоятелствата на живота се представят като плен. Понякога ти си струва, че вървиш между река и пропаст; за да се издигнеш над тях са необходими криле, каквито не всеки има. Душата има две крила; едното — независимост, второто — безпристрастност. Изисква се огромна доза жертвоготовност, преди да добиеш независимост в живота, а безпристрастността влиза в противоречие с природата на любовта и симпатията. Сякаш трябва да разрежеш сърцето си на две, преди да можеш да практикуваш безпристрастност в живота. Разбира се, когато душата получи възможност да разпери криле, човек започва да вижда обстоятелствата от живота отделени от него. Тогава той се издига над всички обстоятелства, превръщащи човека в пленник.