— Това ще е вашият коз. Докато са пъхали тръбичката в трахеята, са изтикали парчето ябълка още по-навътре. — Той се облегна назад, разпери пръсти върху леко пожълтялата си бяла риза и отново погледна циците на клиентката си, може би за да се увери, че не са се изплъзнали от сутиена ѝ и не са избягали. — Което пък е довело до мозъчното увреждане.
— Ще поемете ли делото?
— С удоволствие, ако можете да ми плащате през петте години, докато делото се влачи от инстанция на инстанция. Защото юристите на болницата и на застрахователната компания ще ви правят спънки на всяка крачка. Имал съм подобни случаи.
— Колко?
Грийнсмит назова сумата, Дебора Ан хвана за ръка Брейди и двамата излязоха от кантората. Седнаха в хондата ѝ (нова по онова време) и тя се разплака. След като се поуспокои, каза на сина си да послуша радио, докато тя свърши една работа. Брейди знаеше каква е тази работа: покупка на бутилка от „ефективната операционна система“.
През следващите години тя често споменаваше консултацията с Грийнсмит и винаги завършваше с едно и също горчиво заключение:
— На цялата немотия платих сто долара на адвокат с костюм от магазин за конфекция и за какво? За да разбера, че съм твърде бедна, за да се опълча срещу големите застрахователни компании и да си взема полагаемото.
Следващата година беше дълга колкото пет. В къщата живееше чудовище, което изсмукваше жизнените сили на обитателите ѝ, и името му беше Франки. Понякога, когато Франки счупеше нещо или събудеше Дебора Ан от следобедната ѝ дрямка, тя го напердашваше. Веднъж напълно си изпусна нервите и го удари толкова силно по главата, че малкият се просна на пода, разтрепери се и се облещи. Тя го вдигна, прегърна го и се разплака, каза му, че съжалява, но коя жена би издържала това тегло?
При възможност отиваше да замества някоя колежка във фризьорския салон. В такива случаи се обаждаше в училището, че Брейди е болен, и го оставяше да гледа брат си. Понякога Брейди виждаше как Франки посяга към неща, които не биваше да пипа (или неща, които бяха собственост на Брейди, например любимата му електронна игра). Тогава го удряше през ръцете, а малкият се разцивряше. Щом престанеше да хълца, Брейди си напомняше, че брат му не е виновен, че мозъкът му е увреден от проклетото, не, от шибаното парче ябълка, и изпитваше едновременно вина, гняв и тъга. Слагаше Франки на скута си, люлееше го и му казваше, че съжалява, но кой мъж би издържал на това тегло? А той беше мъж. Маминка му каза, че той е мъжът в семейството. Беше сръчен в смяната на пелените, но когато братчето му се беше наакало (не наакало, а насрало!), го щипеше по краката и му крещеше да лежи мирно, мътните го взели, въпреки че Франки не помръдваше. Само лежеше, притиснал до гърдите си Сами и вперил в тавана големите си, безумни очи.
Тази година беше годината на понякога.
Понякога той любвеобилно прегръщаше Франки и го обсипваше с целувки.
Понякога го разтърсваше и му крещеше:
— Ти си виновен! Заради теб ще стигнем до просешка тояга!
Понякога, когато Дебора се връщаше от работа и слагаше Франки да спи, забелязваше синини по ръцете и краката му. Веднъж имаше синина дори на гърлото на момченцето, където беше останал белег от трахеотомията, направена от парамедиците. Обаче тя си мълчеше. Дума не обелваше.
Понякога Брейди обичаше Франки. Понякога го мразеше. Обикновено чувстваше едновременно и двете и го заболяваше главата.
Понякога (най-вече когато беше пияна) Дебора Ан негодуваше срещу своя провален живот.
— Нямам право на помощ нито от общината, нито от щата, нито от федералното правителство. И защо? Защото още имаме пари от застраховката и от обезщетението, платено от електрическата компания. Дреме ли на някого, че парите хвърчат, а приходите ни са равни на нула? Не, разбира се. Чак като останем без пукната пара и заживеем в приюта за бездомници на Лоубрайър Авеню, ще имам право на социална помощ от нашата прелестна държава.
Понякога Брейди гледаше Франки и си повтаряше наум: „Ти ни пречиш. Ти ни пречиш. Франки, ти и твоето проклето, шибано, лайняно мозъчно увреждане! Ти ни преечиииш!“
Понякога (всъщност доста често) — Брейди мразеше целия проклет, шибан, лайнян свят. Ако имаше Бог, както проповедниците твърдяха в неделните телевизионни проповеди, нима нямаше да прибере Франки на небето, за да може майка му да ходи на работа нормално? За да не останат без покрив над главата или да се преместят на Лоубрайър Авеню, където по думите на Дебора Ан живеят само въоръжени чернилки наркомани? Ако имаше Бог, защо допусна Франки да се задави със скапаното парче ябълка? И защо допусна да се събуди от комата с увреден мозък и от лошо положението да стане още по-скапано, шибано, лайняно? Няма Бог. Само като гледаш как Франки пълзи по пода, без да изпуска проклетата пожарна, как за малко се изправя и куцука, но бързо се отказва и отново запълзява, разбираш, че представата за Бог е шибаняшка и абсурдна.