Накрая Франки умря. Стана бързо. В известен смисъл беше като прегазването на онези хора пред Общинския център. Нямаше предумисъл, само осъзнаването, че трябва да предприемат нещо. Може да се каже, че беше злополука. Или съдба. Брейди не вярваше в Бог, но вярваше в съдбата и понякога мъжът в семейството трябва да изиграе ролята на нейния пръст.
Майка му пържеше палачинки за вечеря. Франки си играеше със Сами. Вратата към мазето беше отворена; долу държаха два кашона с евтина тоалетна хартия, която Дебора Ан беше купила с намаление, и тя прати Брейди да вземе няколко рула и да ги сложи в тоалетните. На излизане от избата ръцете му бяха пълни, затова остави вратата отворена. Мислеше, че майка му ще я затвори, но когато слезе от втория етаж, вратата продължаваше да зее. Франки лазеше по пода и буташе Сами по линолеума, като подвикваше „Брръъм, брръъм.“ Червените му панталонки бяха издути от трипластовия памперс. Все повече се приближаваше до отворената врата и стръмното стълбище, обаче Дебора Ан не помръдна да я затвори. Нито пък помоли Брейди, който подреждаше масата за вечеря.
— Брръъм, брръъм — изръмжа Франки. — Брръъм, брръъм.
И засили напред пожарната. Сами се плъзна до вратата, удари се в рамката и спря.
Дебора Ан се отдалечи от печка и отиде до вратата. Брейди си мислеше, че майка му ще се наведе, ще вдигне пожарната кола и ще я подаде на Франки, обаче тя я ритна. Количката изтрака надолу по стъпалата.
— Опа — равнодушно промърмори Дебора. — Сами паднал и направил бум!
Брейди се приближи. Ставаше интересно.
— Защо го направи, мамо?
Дебора Ан сложи ръце (от едната стърчеше шпатулата за палачинки) на кръста си.
— Защото ми писна да му слушам ръмженето!
Франки закрещя.
— Престани! — сопна му се Брейди, но братчето му не престана. Продължи да хленчи, допълзя до най-горното стъпало и се загледа надолу в мрака.
Със същото равнодушие Дебора Ан нареди:
— Светни му лампата, Брейди. Да види къде е Сами.
Той се подчини и се надвеси над циврещото детенце:
— Ето го — най-долу, до първото стъпало. Виждаш ли го?
Франки пропълзя още малко напред, без да престава да хленчи, и се наведе да погледне. Брейди погледна майка си. Дебора кимна. Без да мисли, той изрита Франки по задничето. Детенцето полетя надолу, премятайки се тромаво, което напомни на Брейди как дебелият брат Блус се премяташе по пътеката към олтара. При първото салто Франки продължи да хленчи, но при второто главата му се удари в стъпалото и цивренето спря, сякаш Франки беше радиоапарат, който някой е изключил. Беше ужасно, но и комично. Детенцето отново се преметна, недъгавите му крака се разкрачиха и то падна с главата напред на пода на мазето, удряйки отново главата си.
— Олеле, Франки падна! — извика Дебора Ан. Изпусна шпатулата и се втурна надолу по стълбището. Брейди я последва.
Вратът на Франки беше счупен. Беше ясно дори за Брейди, защото главата беше изкривена под необичаен ъгъл. Но Франки още беше жив. Дишането му напомняше накъсано пръхтене. От носа му бликаше кръв. Също и от главата му. Въртеше очи, обаче тялото му беше неподвижно. Горкият Франки. Брейди се разплака. Майка му също плачеше.
— Какво да правим? — попита той. — Какво да правим, мамо?
— Отиди в дневната и ми донеси една възглавница от дивана.
Брейди се подчини. Като се върна в мазето, пожарната кола Сами лежеше на гърдите на Франки.
— Опитах се да му я пъхна в ръката, но не можа да я стисне — промърмори Дебора Ан.
— Сигурно се е парализирал. Горкият Франки.
Детенцето извърна очи към майка си, после към брат си, и отрони:
— Брейди…
— Вече няма да те боли — прошепна му Брейди и подаде на майка си възглавницата.
Дебора Ан я притисна върху лицето на детенцето. Не отне много време. После тя накара Брейди да върне възглавницата на дивана и да донесе влажна кърпа.
— И да не забравиш да изключиш печката — добави. — Палачинките са отишли на кино, усещам миризмата на изгоряло.
Избърса с кърпата кръвта от лицето на Франки. Брейди си помисли, че майчинският жест е много трогателен. След години се досети, че освен кръвта маминка е искала да отстрани и власинките от възглавницата.