След като лицето на мъртвото детенце вече беше чисто (въпреки че по косата му имаше кръв), двамата поседяха на стълбите, загледани в него. Дебора Ан прегърна Брейди и заяви:
— Ще се обадя на 911.
— Добре.
— Блъснал Сами прекалено силно и количката паднала долу. Опитал се да слезе да я вземе, но загубил равновесие. Аз съм правела палачинки, ти си оставял рула хартия в тоалетните на горния етаж. Не си видял нищо. Когато си слязъл в мазето, брат ти вече бил мъртъв.
— Добре.
— Повтори го.
Той се подчини. Беше отличник в училище и лесно запомняше всичко.
— Каквото и да те питат, не казвай нищо повече. Не разкрасявай и не променяй историята.
— Добре, но мога ли да кажа, че си плакала?
Тя се усмихна. Целуна го по челото и по страната. После — по устните.
— Да, хубавото ми момче, това можеш да им кажеш.
— Ще ни повярват ли?
— Да! — без капчица колебание заяви Дебора. — Не бой се, всичко ще е наред.
Оказа се права. Зададоха им само няколко въпроса за злополуката, които не ги затрудниха. После погребаха детето. Ритуалът беше хубав. Франки, облечен в костюм, беше положен в малък ковчег. Не личеше, че приживе мозъкът му е бил увреден, изглеждаше, сякаш дълбоко спи. Преди да затворят ковчега, Брейди целуна брат си по страната и сложи до него пожарната Сами. Побра се идеално.
В нощта след погребението той за първи път получи пристъп на ужасното главоболие, което често щеше да го измъчва в бъдеще. Въобрази си, че Франки е под леглото му, и главоболието му се усили. Отиде в спалнята на майка си и се мушна в леглото ѝ. Не призна, че го е страх, защото под кревата му е Франки — каза само, че главата му ще се пръсне от болка. Дебора Ан го прегърна и го целуна, а той се притисна до нея — плътно-плътно-плътно. Стана му приятно. Главоболието затихна. Заспаха и на следващия ден бяха само двамата вкъщи. Животът беше по-хубав. Дебора Ан се върна на работа, но вече нямаше интимни приятели. Заяви, че Брейди е единственият ѝ приятел, не искала други. Не споменаваха злополуката с Франки, но Брейди понякога сънуваше. Не знаеше какво сънува майка му, но тя започна да прекалява с водката и накрая я уволниха. Вече нямаше значение, защото Брейди беше пораснал и можеше да започне работа. Той не съжаляваше, че не постъпи в колеж.
Колежът е за хора, които не знаят, че са умни.
6.
Брейди се изтръгва от спомените, в които е потънал като в сън — толкова дълбок, че е като хипноза, — и открива, че скутът му е пълен с късчета полиетилен. Отначало не разбира откъде са. После вижда вестника на работната маса и си дава сметка, че докато е мислел за Франки, е раздрал с ноктите си полиетиленовата опаковка.
Изхвърля отпадъците в кошчето, взема вестника и разсеяно преглежда заглавията. В Мексиканския залив продължава разливът на нефт, а собствениците на „Бритиш Петролиъм“ се бият в гърдите, че правят всичко по силите си, но хората ги мразят и ги критикуват. Нидал Хасан, военният психиатър, който изпозастреля сума народ в база „Форт Худ“ в Тексас, след ден-два ще бъде изправен пред съда. („Трябваше да ги пометеш с мерцедес, бебчо Нидал“ — казва си Брейди.) Пол Маккартни, когото маминка наричаше „Очи на стар шпаньол“, е награден с медал в Белия дом. Брейди понякога се пита защо хора с малко талант получават лъвския пай от всичко? Още едно доказателство, че светът е откачен.
Решава да отиде в кухнята и да прочете политическите коментари. Може би ще го приспят, ако ги съчетае с капсула мелатонин. Докато се качва по стълбището, обръща сгънатия вестник, за да види какво има на долната страна на страницата, и се вцепенява. Две снимки на жени са публикувани една до друга. Едната жена е Оливия Трилони. Другата е много по-възрастна, но приликата помежду им е очебийна. Особено тези тънки, злобарски устни.
Заглавието гласи: „ПОЧИНА МАЙКАТА НА ОЛИВИЯ ТРИЛОНИ“. А под него: Елизабет Уортън: „Отношението към дъщеря ми е несправедливо, медиите съсипаха живота ѝ.“ Следва дописка от два абзаца — явно е търсен повод да се спомене отново миналогодишната трагедия („Нека е трагедия, щом толкова държат да използват тази дума“ — с презрение си помисля Брейди) и да се публикува на първата страница на вестника, бавно задушаван от конкуренцията на интернет. Накрая има препратка към некролога на страница двайсет и шеста и Брейди, вече седнал до кухненската маса, бързо прелиства на посочената страница. Облакът от мрачен унес, който го беше обгърнал след смъртта на майка му, мигновено се разсейва. Умът му работи на бързи обороти, откъслечните мисли се свързват в главата му, пръскат се отново и след това се наместват като елементи от пъзел. Този процес му е познат и знае, че ще продължи, докато се подреди цялата картина.