Малко след осем и половина автомобилът му наистина се появява — доста по-рано от очакваното, тъй като поклонението започва чак в десет, а погребалната агенция е на около двайсет минути път от дома му. Но ето ти изненада: шишкавият ДВО не е сам. До него седи жена и макар че Брейди я зърва само за секунда, веднага разпознава сестрата на Оливия Трилони. Свалила е сенника, гледа се в огледалцето и реши косата си. Явно е прекарала нощта в жилището на Ходжис.
Той е потресен. Защо, за бога? ДВО е грозник, дъртак и дебелак. Няма начин да е правила секс с него. Изключено е! После си спомня как майка му облекчаваше най-гадните му главоболия и признава (неохотно), че стане ли въпрос за секс, всичко е възможно. Но мисълта, че Ходжис се чука със сестрата на Оливия Трилони, е вбесяваща (донякъде и заради това, че в известен смисъл самият Брейди подпомогна свалката им). Ходжис трябва да седи пред телевизора и да мисли за самоубийство. Не му се полага дори удоволствието, предизвикано от дясната му ръка, намазана с вазелин, камо ли да прави секс с привлекателна блондинка.
„Сигурно ѝ е отстъпил спалнята, а той е спал на кушетката“ — помисля си.
Предположението изглежда логично и го успокоява. Приема, че е допустимо дъртият ДВО да се чука с хубава блондинка, обаче ще си плати за удоволствието. „А и курвата сигурно ще поиска доплащане заради свръхтеглото на клиента“ — казва си, засмива се гръмко и включва двигателя.
Преди да потегли, изважда от жабката джаджа 2 и я слага на седалката до себе си. Не я е ползвал от година, но днес ще влезе в употреба. Може би не пред погребалната агенция, защото двамата едва ли ще отидат там веднага. Твърде рано е за поклонението. Навярно първо ще се отбият в апартамента на Лейк Авеню, но не е необходимо да ги изпревари — важното е да е там, когато излизат от сградата и отново се качат в колата. Знае как ще стане.
Ще е като навремето.
Докато чака на един светофар, се обажда на Тоунс Фробишър и го предупреждава, че днес не може да отиде на работа. Може би ще отсъства цяла седмица. Прещипал е с пръсти носа си, за да говори гъгниво като хремав, и обяснява, че е пипнал грип. Помисля си за концерта на „Раунд Хиър“ в ЦКИ в четвъртък вечер и за елека-бомба, и мислено добавя: „Идната седмица няма да съм болен, а мъртъв.“ Прекъсва връзката, хвърля мобилния на седалката до джаджа 2 и се разсмива. Забелязва, че някаква жена, наконтена за работа и седнала зад волана на автомобила в съседната лента, любопитно го наблюдава. Брейди, който сега се смее толкова силно, че от очите му текат сълзи, а от носа — сополи, ѝ показва среден пръст.
9.
— С кого говореше, с близката ти от „Архиви“ ли?
— Да, с Марло Еверет. Тя винаги отива рано в управлението. Пийт Хънтли, старият ми партньор, се кълнеше, че всъщност никога не си тръгва от работа.
— Каква история ѝ пробута, ако мога да попитам?
— Няколко съседи ми разказали за човек, който пробва вратите на колите в квартала, за да намери неотключена. Тогава съм си спомнил, че преди две-три години в центъра на града имаше поредица от обири на автомобили, а извършителят не беше заловен.
— Аха. А това, че обещаваш да не се превърнеш в дядка? Какво искаше да кажеш?
— Така викаме на пенсионираните колеги, които не могат да се откъснат от работата. Обаждат се на Марло и я молят да проверява автомобилни номера, които по някаква причина са им са се сторили подозрителни. Или пък приклещват някакъв човек, който им изглежда неблагонадежден, искат му документите и се обаждат на Марло да провери в масивите дали е криминално проявен.
— И тя го върши, без да възразява?
— Е, мърмори малко, колкото за тежест, но мисля, че няма нищо против. Преди няколко години един старчок на име Кени Шейс се обади и съобщи за 65 — това е код за подозрително поведение, въведен след терористичните атаки на 11 септември. Оказа се, че заловеният не е терорист, а беглец от закона, който през 1987 е убил цялото си семейство в Канзас.
— Гледай ти. Старецът получи ли медал?