— Не, само благодарност, но повече не му трябваше. Отиде си след шест месеца — обяснява Ходжис. — Всъщност Кени Шейс не си отиде от старост, а захапа дулото на пистолета и дръпна спусъка, преди ракът на белите дробове да го довърши.
Мобилният му иззвънява. Звукът е приглушен, защото телефонът пак е в жабката. Джейни го изважда и му го подава с леко иронична усмивка.
— Здрасти, Марло, като стрела си. Какво откри? Нещо интересно? — Той слуша и кима, вмъква по някое „ъ-хм“ и „ясно“ и продължава да шофира в натоварения сутрешен трафик. Благодари за информацията, затваря телефона и го подава на Джейни, но тя поклаща глава:
— Сложи го в джоба си. Някой може да те потърси. Знам, че не си свикнал, но се опитай да си в крак с времето. Какво научи?
— От септември 2007 започва поредица от дузина обири на коли в централните квартали. Марло казва, че може и да са повече, защото хората се обръщат към полицията само когато от автомобила липсва нещо ценно. Някои дори не забелязват, че колата им е претършувана. Последният сигнал е от март 2009, по-малко от три седмици преди касапницата пред Общинския център. Това е нашият човек, Джейни. Убеден съм. Попаднахме на дирите му, което означава, че се приближаваме към него.
— Чудесно.
— Мисля, че ще го открием. Ако успеем, твоят адвокат Шрон ще отиде в управлението да уведоми бившия ми партньор Пийт Хънтли, който ще свърши останалото. Все още имаме съгласие по този въпрос, нали?
— Да. Но дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?
— Абсолютно.
Вече са на Лейк Авеню и Ходжис вижда празно място точно пред сградата, където живееше покойната госпожа Уортън. Днес явно късметът му работи. Докато паркира, си мисли колко ли пъти Оливия Трилони е използвала същото място.
Пуска монети в автомата и с крайчеца на окото си вижда как Джейни загрижено поглежда часовника си.
— Спокойно — казва ѝ. — Имаме много време.
Отправяйки се към входната врата, Ходжис натиска бутона за дистанционно заключване на колата. Прави го машинално, защото мисли за Мистър Мерцедес, но навикът е навик. Пъхва ключа в джоба си и бърза да настигне Джейни, за да ѝ държи вратата.
„Превръщам се във влюбен глупак“ — мисли си. А след това си казва: „И какво от това?“
10.
Пет минути по-късно невзрачно субару бавно минава по Лейк Авеню. Изравнява се с тойотата на Ходжис и почти спира, после дава ляв мигач и влиза в триетажния паркинг от другата страна на улицата.
На първото и второто ниво има много свободни места, но всички са от вътрешната страна и не вършат работа на Брейди. Третото ниво е почти празно и той намира тъкмо каквото търси: място в източната част на гаража, откъдето се вижда Лейк Авеню. Паркира, отива до бетонния парапет и поглежда надолу към улицата и към тойотата на Ходжис. Разстоянието е шейсетина метра. Няма прегради, блокиращи сигнала, тоест — фасулска работа за джаджа 2.
За да убие времето, той сяда в колата си, включва айпада и проучва уебсайта на Центъра за култура и изкуства. Концертната зала „Минго“ е най-голямата в комплекса. „Логично — казва си той, — сигурно само тя осигурява приходи.“ През зимата тук свири градският симфоничен оркестър, има балетни представления, изнасят се лекции, провеждат се и други напудрени артистични прояви, но от юни до август зала „Минго“ е дом на попмузиката. Според сайта участието на „Раунд Хиър“ слага началото на „Лятна музикална кавалкада на звездите“ с концерти на „Игълс“, Стинг, Джон Меленкамп, Алън Джаксън, Пол Саймън и Брус Спрингстийн. Колко хубаво! Само дето хората, закупили абонаментни карти за целия фестивал, ще бъдат разочаровани. През това лято в „Минго“ ще има само едно представление — кратко, завършващо с пънкарска песен „Пукнете, шибани боклуци“.
В сайта пише, че концертна зала „Минго“ има четирийсет и пет хиляди места.
Пише също, че всички билети за „Раунд Хиър“ са продадени.
Брейди се обажда на Шърли Ортън в сладоледената фабрика. Отново защипва с пръсти носа си и моли Шърли да предупреди Руди Станхоуп, че може да се наложи да го замества цяла седмица. Казва ѝ, че ще се помъчи да отиде на работа в четвъртък или в петък, но да не разчитат на явяването му: тръшнал го е грип.
Както и очакваше, споменаването на заразното заболяване хвърля Шърли в ужас.
— Не идвай, преди напълно да си оздравял! За доказателство вземи бележка от личния си лекар! Не може да си грипав и да продаваш сладолед на деца!
— Няма, няма — гъгне Брейди. — Съжалявам, Шърли. Заразил съм се от мама. Наложи се да я занеса в леглото. — Напушва го смях и устните му започват да потрепват.