— Ще ти донеса вода. — Ходжис става. Преди да заобиколи сградата, се обръща. Холи се опитва да запали друга цигара, но ѝ е трудно, защото отново трепери. Държи запалката-еднодневка „Бик“ с двете си ръце като полицай на тренировъчно стрелбище.
Щом влиза обратно в залата, Джейни го пита къде е бил. Той ѝ обяснява и на свой ред ѝ задава въпрос — може ли ковчегът да е затворен на опелото на следващия ден.
— Мисля, че само така Холи ще присъства на службата — добавя.
Джейни поглежда леля си, която разпалено обяснява нещо на няколко възрастни дами.
— Гадината дори не е забелязала, че дъщеря ѝ не е сред нас. Знаеш ли какво? Току-що реших, че утре ковчегът изобщо няма да е тук. Ще накарам уредника да го премести отзад, а ако на леля Шарлот не ѝ харесва, да върви по дяволите. Кажи го на Холи.
Уредникът на погребението, който дискретно стои настрани, завежда Ходжис в съседното помещение, където са сервирани напитки и закуски. Ходжис взема бутилка минерална вода и я занася на паркинга. Предава на Холи съобщението на Джейни, сяда до нея и я чака да изпие малката си доза щастие. Холи му се усмихва:
— Наистина ви харесвам.
С отработеното умение на всеки полицай да лъже убедително, той отговаря сърдечно:
— И аз те харесвам, Холи.
12.
Центърът за култура и изкуства, известен още като ЦКИ, е наричан „Лувъра на Средния запад“ от журналистите от местния вестник и от членовете на Търговската палата (а жителите на града му викат „Лува“). Комплексът заема шест акра в центъра на града, където стойността на земята се равнява на злато. Основният корпус е грамадно кръгло здание, което според Брейди наподобява гигантската летяща чиния в последните сцени на филма „Близки срещи от трети вид“. В него се помещава концертната зала „Минго“.
Брейди заобикаля отзад, където е товарната рампа и където е оживено като в мравуняк през летен ден. Разминават се камиони, работници разтоварват какво ли не, включително — колкото и да е странно — части от съоръжение, което според Брейди е виенско колело. Свалят и панелите от декора, изобразяващ звездно небе и бряг с бял пясък, по който се разхождат двойки, хванати за ръка. Всички работници са с баджове за идентификация — някои са си ги окачили на шията, други са ги закачили на ризите. „Кофти“ — мисли си Брейди.
На портала преди зоната за товарна дейност има охранителна кабина. И това е кофти, но той тръгва към нея, защото който не рискува, не печели. Охранителите са двама. Единият е в кабината, нагъва геврек и наблюдава пет-шест монитора. Другият излиза, за да препречи пътя на Брейди. Носи черни очила и в тях младежът вижда отражението си и широката си, заучена усмивка, изразяваща наивно любопитство.
— Какво обичате, сър? — пита охранителят.
— Абе, стана ми любопитно. — Брейди посочва работниците. — Онова там прилича на виенско колело.
— В четвъртък вечер ще има голям концерт — обяснява охранителят. — Групата представя новия си албум. Май се казва „Целувки до полуда“.
— Брей, гласят грандиозно шоу — диви се Брейди.
Онзи изсумтява:
— Абе, ако питаш мен, ония, дето не могат да пеят, гледат да компенсират с пищни декори. Миналият септември гостува Тони Бенет и беше само той на сцената. Даже не си беше довел музиканти. Акомпанира му нашият симфоничен оркестър. Това се казва концерт. Без врякащи хлапета. Истинска музика. Тарикатско, нали?
— Ще ме пуснете ли да разгледам? Иска ми се да щракна две-три снимки с телефона.
— Не става, мой човек. — Охранителят се вглежда в него и сърцето на младежа се свива. — Всъщност изобщо не бива да си тук. Така че…
— Ясно, ясно. — Брейди се усмихва още по-широко. Не бива да остава повече. И бездруго няма защо да виси тук. Щом сега дежурят двама, в четвъртък вечер ще са половин дузина. — Благодаря ви за отделеното време.
— Пак заповядай.
Брейди вдига палец. Охранителят — също, но стои на вратата на кабината и го наблюдава, докато се отдалечава.
Брейди минава покрай грамаден и почти празен паркинг, който преди концерта ще е претъпкан. Вече не се усмихва. Размишлява за тъпите, скапани араби, които разбиха самолетите в Световния търговски център преди девет години. Казва си (без капчица ирония): „Развалиха работата на другите като нас.“
След пет минути бавен ход се озовава пред вратите, през които посетителите на концерта ще минат в четвъртък вечер. За да влезе днес, трябва да плати пет долара като „дарение“, фоайето представлява ехтящо сводесто помещение, което в момента е пълно с любители на изкуството и с ученически групи. Отсреща е сувенирният магазин, а вляво — коридорът към концертна зала „Минго“. Широк е колкото шосе с две платна. По средата на никелирана стойка е прикрепена табела с надпис: „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО С ЧАНТИ, ПАКЕТИ И РАНИЦИ“. Няма детектори за метални предмети. Възможно е да не са ги инсталирали още, но той е почти сигурен, че няма да ги използват. Над четири хиляди души ще напират да влязат в залата и ако охраната започне да проверява с детектори за метал всеки, ще стане голямо задръстване на входа. Затова пък ще има цяла армия охранители — подозрителни и надменни като онзи глупав пуяк на служебния вход. Мъж с дебел елек в топлата юнска вечер веднага ще привлече вниманието им. Всъщност вниманието им ще привлече всеки мъж, който не води за ръка хлапачка с опашчици и с тениска с попзвезда.