„Ако обичате, елате насам, сър.“
Разбира се, още сега може да взриви елека и да убие стотина души, но не му се иска. Иска да се върне у дома, да провери в интернет кой е най-големият хит на „Раунд Хиър“ и да гръмне експлозива именно на тази песен, когато тъпите гъски ще са изпаднали в екстаз и ще крещят колкото им глас държи.
Само че пречките изглеждат непреодолими.
Той стои във фоайето сред пенсионерите с пътеводители и сред празноглавите прогимназисти и си мисли: „Да можеше Франки да е жив! Щях да го взема на концерта. Беше толкова тъп, че сигурно щеше да му хареса. Дори щях да му позволя да вземе пожарната Сами. — Мисълта го изпълва с дълбока и искрена печал, каквато често го обхваща, когато си спомни за Франки. — Дали пък да не убия шишкавия ДВО, после да се гръмна и да сложа край на тази история?“
Разтрива слепоочията си (поредното главоболие започва да го мъчи, а маминка я няма да го облекчи), прекосява фоайето и влиза в художествената галерия „Харлоу Флойд“, над която е опънат банер с надпис „ЮНИ — МЕСЕЦ НА МАНЕ!“
Брейди не знае кой е този Мане — вероятно рисувач на жаби като Ван Гог, но някои от картините са супер. Той не си пада по натюрморти (за какъв дявол да си губиш времето с рисуване на пъпеш?), но няколко платна излъчват необуздана, дива сила. На едно е изобразен мъртъв матадор. Брейди слага ръце зад гърба и съзерцава картината, без да забелязва хората, които надничат през рамото му. Матадорът не е разкъсан или обезобразен, но кръвта, стичаща се от лявото му рамо, изглежда по-реална от кръвта във всички криминални филми, които Брейди е гледал. А той е гледал много. Картината го успокоява, мислите му се проясняват и когато най-накрая си тръгва, той си казва: „Ще намеря начин да го направя.“
Импулсивно влиза в сувенирния магазин и купува разни боклуци, които рекламират „Раунд Хиър“. След десет минути излиза с торбичка с рекламен надпис: „АТАКУВАХ ЦКИ и ПАЗАРУВАХ“, и отново поглежда към коридора към зала „Минго“. В четвъртък вечер този коридор е претъпкан с кикотещи се, блъскащи се, превъзбудени пикли, повечето придружавани от многострадалните си родители. Внезапно Брейди забелязва нещо, което преди не беше видял: вдясно в дъното е опънат плюшен шнур, който оформя тясна пътека. Пред този миникоридор също има табела на никелирана стойка, но с друг надпис.
Брейди го прочита и си казва: „О, господи! О… боже… мой!“
13.
В апартамента на Елизабет Уортън Джейни бърза да свали обувките си с висок ток и се тръсва на канапето:
— Ох, свърши! Колко продължи? Хиляда или две хиляди години?
— Две — отвръща Ходжис. — Легни да поспиш.
— Спах до осем тази сутрин — възразява тя, но не много убедително.
— И все пак го направи.
— След като ще вечерям в Шугър Хайтс с роднините си, може би имаш право, господин детектив. Впрочем довечера с теб няма да се видим. Те ще искат да обсъдим любимата на всички музикална комедия „Милионите на Джейни“.
— Не бих се изненадал.
— Ще си поделя с тях съкровището на Оли. Ще получат половината.
Става му смешно от думата „съкровище“ и прихва, но след миг става сериозен, защото осъзнава, че Джейни не се шегува.
Тя повдига вежди:
— Някакъв проблем ли има? Може би някакви пършиви три милиона и половина няма да ми стигнат да си изживея като царица старините?
— Предполагам, че ще ти стигнат, обаче… тези пари са твои. Оливия ги е завещала на теб.
— Да. И адвокатът Шрон ме увери, че завещанието не може да бъде оспорено. Но не означава, че Оли е била напълно с ума си, когато го е писала. И ти го знаеш. Виждал си я, говорил си с нея. — Джейни масажира ходилата си през найлоновия чорапогащник. — Освен това, ако им дам половината, ще имам удоволствието да видя как си ги разделят. Ще е страхотно представление.