Ходжис се изстрелва след нея и тича с всички сили. Пронизва го болка в гърдите, сякаш получава инфаркт. Иска му се наистина да е така, но болката затихва. Пешеходците реагират както винаги, когато терористичен акт пробие дупка в света, който до този момент са приемали за даденост. Някои се просват на тротоара и с ръце покриват главите си. Други се вцепеняват като статуи. Някои коли спират. Повечето дават газ, за да избягат от местопроизшествието. Сред тях е и едно невзрачно субару.
Ходжис тича след психически нестабилната братовчедка на Джейни и последното съобщение на Мистър Мерцедес кънти в главата му като церемониален барабанен марш: „Ще те убия, дядка! Няма да разбереш откъде ти е дошло откъде ти е дошло откъде ти е дошло…“ Подхлъзва се заради проклетите гьонени подметки на официалните си, рядко носени обувки, и почти се блъсва в Холи. Тя сякаш се е вкаменила — стои прегърбена (чантата ѝ се полюшва на ръката ѝ) и се взира в останките от тойотата на Ходжис. Купето, изтръгнато от осите, е обгърнато от пламъци. Задната седалка е изхвърчала на шест метра от колата, разкъсаната тапицерия гори. Някакъв човек залита по улицата и се държи за окървавената глава. Жена седи на тротоара пред счупената витрина на сувенирен магазин и за миг Ходжис изпитва неописуема радост — струва му се, че това е Джейни. Само че тази жена е със зелена рокля. И косата ѝ е прошарена… Разбира се, че не е Джейни, невъзможно е.
„Аз съм виновен — казва си. — Ако преди две седмици се бях гръмнал с револвера на баща си, Джейни щеше да е жива.“
Но полицаят в него надделява и той отблъсква тази мисъл (макар че тя не си отива лесно). Замества я друга — ужасяваща, неумолимо ясна. Вината не е негова. Виновен е мръсникът, заложил бомбата в колата. Същият мръсник, който се вряза с откраднатия мерцедес в тълпата безработни пред Общинския център.
Сред локва кръв вижда черна обувка с висок ток. В канавката вижда откъсната ръка в димящ ръкав, сякаш е захвърлен боклук, и умът му заработва на пълни обороти. Няма време, ей-сега ще довтасат Хенри и Шарлот.
Хваща Холи за раменете и я обръща към себе си. Плитките тип „принцеса Лея“ са се разплели. Очите ѝ са ококорени, но се взират в една точка. Ходжис, който разсъждава по-трезво от всякога, преценява, че докато тя е в това състояние, не може да разчита на нея. Зашлевява я — първо по едната страна, после по другата. Макар и леки, плесниците я освестяват и тя премигва.
Хората наоколо пищят. Шофьори натискат клаксоните си. Вият аларми на коли. Мирише на бензин, на разтопена пластмаса и на изгоряла гума.
— Холи, Холи. Чуй ме! — крясва той.
Тя го гледа, но дали го чува? Един бог знае, а времето изтича.
— Слушай ме внимателно, Холи! Обичах я, но не бива да казваш на никого. Не казвай на никого, че я обичах. По-късно може, но сега недей. Разбираш ли ме?
Тя кимва.
— Дай ми номера на мобилния си телефон. Може да ми потрябваш. — Умът му продължава да работи като добре смазан механизъм; надява се да не допре до помощта на Холи. Възможно е къщата на Шугър Хайтс да е празна днес следобед, но не му се вярва. Поне за малко трябва да разкара лелята и чичото, но Шарлот ще иска дъщеря ѝ да остане вкъщи. Защото Холи има психически проблеми. Тя е уязвима. Колко ли нервни кризи има зад гърба си? Дали е правила опити за самоубийство? Тези въпроси се стрелкат в съзнанието му като падащи звезди — проблясват и изчезват. Сега обаче няма време да се притеснява за нечия деликатна психика.
— Когато следобед майка ти и чичо ти тръгнат за полицията, кажи, че си добре и не искаш някой да остава с теб вкъщи. Ще го направиш ли?
Тя кимва, макар че най-вероятно не схваща какво ѝ се говори.
— Ще ти позвъня по телефона. Или аз, или едно момче, което се казва Джером. Джером. Ще запомниш ли името?
Тя отново кимва, отваря чантата си и изважда калъф за очила.
„Не ме разбира — мисли си Ходжис. — Кима, но е неадекватна.“ И все пак трябва да опита. Хваща я за раменете.
— Искам да заловя човека, който уби Джейни. Искам да го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?
Тя кимва. Лицето ѝ е безизразно.
— Кажи го. Кажи, че ще ми помогнеш.
Холи не продумва. Изважда от калъфа тъмни очила и си ги слага, сякаш пред нея не гори кола и ръката на Джейни не лежи в канавката. Сякаш улицата не ехти от писъци на хора и от приближаващия се вой на сирени. Сякаш през този летен ден тя е на плажа.
Ходжис леко я разтърсва:
— Дай ми номера на мобилния си!
Жената любезно кимва, но пак не продумва. Затваря чантата си и се обръща към горящата кола. Разочарованието му е неописуемо. Причинява му гадене и обърква мислите му, които бяха толкова ясни в продължение на трийсет-четирийсет секунди.