Леля Шарлот завива откъм съседната улица — размахва ръце, косата ѝ, боядисана в черно, но с побелели корени, се развява зад гърба ѝ. След нея тича чичо Хенри. Пълното му, месесто лице е бяло като тебешир, само на страните му се открояват две големи червени петна като на клоун.
— Шарли, спри! — крещи. — Май ще получа инфаркт!
Тя му не му обръща внимание. Хваща дъщеря си за лакътя, завърта я към себе си и я притиска толкова силно до гърдите си, че големият нос на Холи се сплесква между тях.
— НЕ ГЛЕДАЙ! — крещи Шарлот и гледа. — НЕ ГЛЕДАЙ, МИЛИЧКА, НЕ ГЛЕДАЙ ТОЗИ УЖАС!
— Не мога да дишам — съобщава чичо Хенри, сяда на бордюра и навежда глава. — Божичко, дано да не умирам.
Вече се чуват и други сирени. Хората колебливо пристъпват напред, за да разгледат отблизо горящите останки от автомобила. Някои снимат с телефоните си.
„Имал е достатъчно пластичен експлозив, за да взриви кола. С колко ли още разполага?“ — пита се Ходжис.
Леля Шарлот продължава да притиска дъщеря си до гърдите си и да ѝ крещи да не гледа. Холи не се съпротивлява, само протяга ръка назад. В нея има нещо. Макар че сигурно си въобразява, Ходжис се надява да е за него. И го взема — калъфа, в които бяха тъмните очила. Върху него с релефни златни букви са написани името ѝ и адресът ѝ.
Има и телефонен номер.
22.
Ходжис изважда нокията от вътрешния джоб на сакото си и си дава сметка, че ако не бяха ироничните закачки на Джейни, сега телефонът му щеше да е парче стопена пластмаса в жабката на овъглената тойота.
Натиска бутона, на който е запаметен номерът на Джером, и се моли младежът да се обади. Слава богу, обажда се.
— Господин Ходжис? Бил? Чух някаква експло…
— Мълчи и слушай. — Ходжис крачи по обсипания със стъкла тротоар. Сирените се чуват още по-близо, скоро полицията ще е тук, а той разчита само на интуицията си. Дано подсъзнанието му вече прави необходимите връзки. Случвало се е преди — неслучайно е сред най-награждаваните полицейски служители.
— Слушам.
— Не знаеш нищо за разследването на мелето пред Общинския център. Не знаеш нищо за Оливия Трилони. Не познаваш Джейни Патерсън. — Разбира се, тримата бяха обядвали заедно в „Демазио“, но от полицията надали щяха да се доберат до тази информация. Най-малкото не и веднага.
— Гроб съм! — отсича Джером. В гласа му няма нито недоверие, нито колебание. — Кой ще ме разпитва? Ченгетата ли?
— Може би по-късно; на първо време — родителите ти. Защото взривената кола е моята. Джейни беше зад волана. Сменихме се в последната минута. Тя… вече не е сред нас.
— Боже, Бил, обади се на полицията. На бившия си партньор!
Ходжис си спомня какво беше казала Джейни: „Дотогава той е наш. Все още имаме съгласие и по този въпрос, нали?“ „Да — мисли си. — Имаме съгласие, мила.“
— Още не. Засега ще продължа сам и ти си ми необходим, Джером. Този изрод я уби. Но ще го пипна. Ще го пипна и ще го накарам да си плати. Ще ми помогнеш ли?
— Да. — Не казва: „Няма ли да имам неприятности?“ Нито „Това може да провали следването ми в Харвард.“ Нито „Не, не ме забърквай.“ Казва само „Да“.
Бог да благослови Джером Робинсън.
— Влез в „Синия чадър на Деби“ и изпрати на мръсника съобщение от мое име. Помниш ли никнейма?
— Да, kermitfrog19. Чакай да си запиша…
— Няма време. Ще запомниш основното. Изчакай час, преди да го пуснеш. За да не си помисли онзи, че съм го изпратил преди експлозията. Искам да знае, че съм жив.
— Ясно. Кажи какво да напиша.
Ходжис му диктува съобщението и затваря, без да каже довиждане. Пъхва телефона в джоба на панталона си при калъфа за очила на Холи.
От съседната улица завива противопожарна кола, следвана от две патрулки. Префучават край погребална агенция „Соумс“, пред чийто вход стоят свещеникът и уредникът на погребението на Елизабет Уортън и засенчват с длани очите си срещу блясъка на слънцето и на пламъците, обгърнали горящия автомобил.
Ще се наложи Ходжис да даде показания, но първо ще свърши нещо по-важно. Съблича си сакото, коленичи и покрива с него ръката в канавката. В очите му напират сълзи, но успява да ги сдържи. Ще плаче после. Иначе няма да повярват на версията, която смята да разкаже.
Полицаите — две млади момчета, патрулиращи без партньори — слизат от колите си. Ходжис не ги познава.