Той се усмихва:
— Кого виждат очите ми! Каси Шийн, кралицата на ботокса.
Каси грабва преспапието от бюрото си и замахва, а той вдига ръка, сякаш да се предпази. Случващото се изглежда измамно и реално. Като женските боеве в следобедните телевизионни предавания.
До автоматите за закуски и безалкохолни в коридора са подредени няколко стола. Там седят леля Шарлот и чичо Хенри. Холи не е с тях и Ходжис машинално докосна калъфа за очила в джоба на панталона си. Пита чичото дали се чувства по-добре. Хенри казва „да“ и благодари. Ходжис се обръща към Шарлот и също я пита как е.
— Аз съм добре, но се безпокоя за Холи. Боя се, че се самообвинява, защото беше причината да… знаете…
Ходжис знае. Причината за това Джейни да шофира неговата кола. Разбира се, тя така или иначе щеше да е в колата, но този довод едва ли ще успокои терзанията ѝ.
— Ще съм ви благодарна, ако поговорите с нея. Привърза се към вас — обявява леля Шарлот и в очите ѝ проблясва неприязън. — Също като Джанел. Явно привличате хората с нещо.
— Разбира се — обещава той и ще го направи, но първо Джером ще се свърже с нея. Разбира се, ако номерът на калъфа за очила е на мобилния ѝ. Кой знае, може да е на стационарен телефон в… къде беше? Синсинати? Кливланд?
— Дано не ни накарат да я идентифицираме — избърборва чичо Хенри. Държи пластмасова чаша с кафе. Отпил е много малко, което не е учудващо, защото кафето в полицейския участък е отвратително. — Как да я разпознаем? Взривът я разкъса на парчета.
— Стига глупости! — срязва го Шарлот. — Няма да поискат такова нещо от нас. Не е възможно.
Ходжис обяснява:
— Ако имат нейни пръстови отпечатъци (за повечето хора имат), ще я идентифицират чрез тях. Може да ви покажат снимки на дрехите ѝ или на бижутата ѝ.
— Откъде ще знаем с какви бижута е била? — крясва леля Шарлот. Един полицай, който си купува безалкохолно, стреснато се обръща. — А на дрехите ѝ хвърлих само бегъл поглед.
„Изчислила е колко струва всеки шев“ — си помисля Ходжис, но казва:
— Може да ви зададат и други въпроси. — Някои от тях относно него. — Няма да ви бавят.
Има асансьор, но той предпочита да слезе по стълбището. На площадката на долния етаж се обляга на стената, затваря очи, няколко пъти дълбоко си поема въздух и го издишва. Сълзите му рукват. Той ги избърсва с ръкава си. Леля Шарлот се притеснява за Холи — притеснение, което и той споделя, — но и думичка не каза за трагично загиналата си племенница. Сигурно я интересува само едно: кой ще получи парите и имотите, наследени от Джейни.
„Дано ги е завещала на някой шибан приют за кучета“ — казва си.
Изпъхтява и сяда. Слага калъфа за очила на следващото стъпало. Изважда нещо от портфейла си и го поставя до калъфа — смачкан лист от бележник, на който са написани две дълги числа.
26.
— Ало? — Гласът е мек и колеблив. — Ало? Кой се обажда?
— Казвам се Джером Робинсън, госпожице. Бил Ходжис ви е предупредил, че ще се обадя.
Тишина.
— Госпожице? — Джером седи до компютъра си и стиска своя смартфон толкова силно, че има опасност да го счупи. — Госпожице Гибни?
— Тук съм. — Прозвучава почти като стенание. — Той ми обясни, че иска да залови човека, който уби братовчедка ми. Имаше ужасен взрив.
— Знам — казва Джером. В съседната стая Барб пуска за хиляден път новия диск на „Раунд Хиър“. Албумът е озаглавен „Целувки до полуда“. Още не е подлудил Джером, но с всяко следващо пускане лудостта е все по-близо.
Жената на телефона се разплаква.
— Госпожице? Госпожице Гибни? Съболезнования за загубата ви.
— Познавах я бегло, но тя е моя братовчедка и беше добра с мен. Също като господин Ходжис. Знаете ли какво ме попита той?
— Не.
— Дали съм закусвала. Нали е много мило?
— Мило е — съгласява се Джером. Още не може да повярва, че жизнерадостната жена, с която бяха на вечеря, е мъртва. Спомня си как очите ѝ искряха, когато се засмееше, и как присмехулно имитираше Бил с неговото „Да“. А сега Джером говори с непозната — при това доста особена жена, ако се съди по гласа ѝ. Да се води разговор с нея донякъде прилича на обезвреждане на бомба.
— Госпожице, Бил ме помоли да дойда в Шугър Хайтс и…
— Той ще ви придружи ли?
— Не сега. Има друга работа.
Пак мълчание, после тя проговаря, но толкова тихо и плахо, че едва се чува:
— Да ви повярвам ли? Защото се притеснявам от непознати хора. Изпитвам страх от тях.
— Не бойте се, госпожице, не ви лъжа.
— Искам да помогна на господин Ходжис. Искам да му помогна да залови човека, който извърши злодеянието. Сигурно е луд, не мислите ли?