В прозрачно фолио, нагънато като хармоника, има снимки и Ходжис разсеяно ги преглежда. На една госпожа Хартсфийлд се държи за ръка с широкоплещест, снажен мъж в син работен комбинезон — по всяка вероятност липсващият господин Хартсфийлд. На друга тя е във фризьорски салон сред групичка засмени жени. На трета малко пухкаво момченце е гушнало пожарна количка — сигурно е Брейди на три-четири годинки. Има и умалено копие на снимката от кабинетчето на госпожа Хартсфийлд: Брейди и майка му с долепени бузи.
Джером почуква по нея.
— Знаете ли на кого ми приличат? На Деми Мур и оня, как му беше името… Аштън Къчър.
— Деми Мур има черна коса — сухо възразява Холи. — Освен в „Редник Джейн“, където е подстригана нула номер, понеже се обучава за ТЮЛЕН. Три пъти съм гледала този филм: веднъж на кино, веднъж на видео и веднъж през Айтюнс. Много хубав. Госпожа Хартсфийлд е руса. — След кратък размисъл се поправя: — Била е.
Ходжис изважда снимката от фолиото, за да я разгледа по-добре. На опаката страна грижливо е написано: „Мама с нейния муцинко, Санд Пойнт Бийч, авг. 2007“. Ходжис почуква снимката един-два пъти в дланта си и посяга да я остави, но вместо това я бутва с опаката страна към Холи.
— Пробвай.
— С кое? — Тя унило го поглежда.
— С „муцинко“.
Холи набира думата, натиска RETURN… и надава съвсем нетипичен за нея радостен писък. Получило се е. Като с магическа пръчица.
На десктопа няма нищо интересно: адресна книга, папка ЛЮБИМИ РЕЦЕПТИ, още една — СЪХРАНЕНИ ПИСМА, папка с онлайн банкови извлечения (изглежда, е плащала повечето си сметки по банков път) и фотоалбум (предимно Брейди на различна възраст). В Айтюнс е изтеглила много телевизионни шоупрограми, но само един-едничък музикален албум: „Алвин и Катериците празнуват Коледа“.
— Господи! — възкликва Джером. — Не знам заслужавала ли е да умре, обаче…
Холи му хвърли поглед, който го кара да замълчи.
— Не е смешно, Джером. Недей да говориш такива неща.
Той вдига ръце в знак на примирие:
— Добре де, добре.
Ходжис набързо преглежда съхранените писма и не открива нищо. Чат-пат госпожа Хартсфийлд е контактувала с приятели от гимназията, които ѝ викат „Деб“.
— Нищичко за Брейди — промърморва той и поглежда часовника. — Да тръгваме.
— Не така бързо — казва Холи и отваря иконката за търсене в компютъра. Написва БРЕЙДИ. Появяват се няколко резултата (основно в готварската папка — „Любими ястия на Брейди“), но нищо важно.
— Пробвай с МУЦИНКО — предлага Джером.
Холи пробва и излиза един резултат — папка, скрита в дебрите на харддиска. Тя я отваря. Тук е записано какъв размер дрехи и обувки носи Брейди, добавен е и списък с всичките му подаръци по случай Коледа и рождените дни за последните десет години — госпожа Хартсфийлд явно не е искала да се повтаря. Тя е записала и номера на социалната му осигуровка. Има сканирани копия на регистрационния талон и застраховката на колата му, както и на свидетелството му за раждане. Не са пропуснати колегите на Брейди в „Дискаунт Електроникс“ и сладоледена фабрика „Лоуб“. До името на Шърли Ортън стои отметка, която би докарала Брейди до пристъп на истеричен смях: „Дали не му е гадже?“
— Какви са тези щуротии? — пита Джером. — Та той е голям мъж, за Бога!
Холи мрачно се усмихва.
— Вече ти казах. Знаела е, че дъската му хлопа.
Най-долу в папка „МУЦИНКО“ има файл, кръстен „МАЗЕ“.
— Това е — прошепва Холи. — Трябва да е това. Отвори го, отвори го, отвори го!
Джером кликва два пъти върху иконката. Целият документ е от десетина думи.
Известно време тримата гледат втренчено екрана, без да продумат. Накрая Ходжис се обажда:
— Нищо не разбирам. Джером?
Момчето клати глава.
Холи, очевидно хипнотизирана от посланието на покойницата, едва чуто прошепва едно „може би“. Колебае се, хапейки устни, и изговаря думите по-силно:
— Може би.
25.
Брейди пристига в Центъра за култура и изкуства на Средния запад малко преди шест. Въпреки че до началото на концерта остава повече от час, необятният паркинг вече е три четвърти запълнен. Пред вратите към фоайето са се извили дълги опашки, които растат с всяка изминала минута. Сума ти момиченца крещят колкото им глас държи. Навярно това е израз на щастие, но Брейди има чувството, че вият на умряло. Невъзможно е да вижда нарастващата тълпа и да не си спомня онази априлска утрин пред Общинския център. „Ако имах хъмви вместо тази японска трошка, можех да се забия в тях с шейсет километра в час, да убия петдесет или повече по този начин и тогава щях да натисна превключвателя и да изпратя останалите в стратосферата“ — разсъждава той.