Брейди пъхва джаджа 2 под размъкнатата си тениска. Получава се лека издутина и под тънкия памучен плат прозира жълтата лампичка, само че издутината и светлинната изчезват, когато поставя снимката на Франки върху коленете си. Подготовката е завършена.
Очилата с прозрачни стъкла се свличат по потния му нос. Брейди ги бутва нагоре. Като поизпъне шия, се вижда в страничното огледало на субаруто. С обръсната глава и с очила изобщо не прилича на себе си. Изглежда болен — блед, потен, с тъмни кръгове под очите.
Брейди прокарва длан по темето си, пипайки гладката кожа, където вече няма да поникне нито косъм. Излиза иззад полуремаркето и с инвалидната си количка бавно поема през огромния паркинг към все по-голямата тълпа.
26.
Ходжис попада в клопката на часа-пик и пристигат в Норт Сайд едва когато минава шест. Джером и Холи все още са с него — те искат да доведат работата докрай независимо от последствията, а тъй като разбират какви са тези последствия, той е решил, че не може да им откаже. Пък и няма голям избор — Холи мълчи като риба и не споделя догадките си. Верни или не.
Ханк Бийсън изскача от къщата си и пресича улицата още докато Ходжис спира мерцедеса на Оливия Трилони пред дома на Хартсфийлд. Ходжис въздъхва и сваля стъклото си.
— Държа да ми кажете какво става — нахвърля му се господин Бийсън. — Има ли връзка с разбития канал за контрабандно оръжие в Лоутаун?
— Господин Бийсън — отговаря Ходжис, — оценявам вашата загриженост, но вие сте длъжен да се върнете в дома си и…
— Момент, стойте — спира го Холи. Тя се привежда към другата седалка, за да види лицето на Бийсън. — Кажете ми как звучи господин Хартсфийлд. Трябва да добия представа как звучи гласът му.
Бийсън изглежда объркан.
— Ами нормално. Защо, как да звучи?
— Нисък ли е? Да речем, баритонов глас?
— Като тия тлъсти оперни певци ли? — Той се засмива. — Не, по дяволите. Абе, такива въпроси ли намерихте да ми задавате?
— Не е ли висок и писклив?
Бийсън се обръща към Ходжис:
— Тая ваша партньорка да не е чалната?
„Само мъничко“ — помисля си Ходжис.
— Отговорете на въпроса, господине.
— Не е нисък, не е висок и писклив. Нормален. Какво става?
— Да има особен говор? — не се предава Холи. — Например… хм… южняшки? Новоанглийски? А може би бруклински?
— Не, казах ви вече. Той си говори нормално.
Тя се дръпва на мястото си, очевидно задоволена от измъкнатия с ченгел отговор.
— Приберете се у дома, господин Бийсън. Моля ви.
Той изсумтява, но си отива. Спира пред стъпалата на площадката си, за да хвърли на мерцедеса гневен поглед. Ходжис често е виждал този поглед, който означава: „Аз ти плащам заплатата, говняр.“ После мъжът се прибира, като затръшва вратата, за да е сигурен, че правилно са изтълкували мнението му за тях. Скоро отново застава на прозореца, скръстил ръце на гърдите си.
— Ами ако позвъни в участъка, за да пита какво правим тук? — обажда се Джером отзад.
Ходжис се усмихва. Ледено, но за сметка на това — искрено.
— Пожелавам му успех точно тази вечер. Идвайте.
Докато ги води по тясната пътека между къщата и гаража, поглежда часовника си. Шест и четвърт. „Как лети времето, когато човек се забавлява“ — помисля си иронично.
Влизат в кухнята. Ходжис отваря вратата към мазето и посяга към ключа за електричеството.
— Не — спира го Холи. — Не го пипай.
Той я поглежда въпросително, ала тя вече се е обърнала към Джером:
— Трябва да си ти. Господин Ходжис е прекалено възрастен, а аз съм жена.
Отначало Джером не разбира. После му просветва.
— Контрол съответства на светло?
Тя кима. Лицето ѝ е напрегнато и изпито.
— Би следвало да се получи, ако гласът ти поне малко прилича на неговия.
Джером застава на прага и стеснително се прокашля.
— Контрол.
Мазето остава тъмно.
— Ти имаш нисък глас — намесва се Ходжис. — Не е бас, но е плътен. Затова по телефона можеш да минеш за по-голям, отколкото си. Сега се опитай да говориш малко по-високо.
Джером повтаря думата и мазето светва. Холи Гибни, чийто живот съвсем не е бил телевизионна комедия, се смее и пляска с ръце.
27.
В шест и двайсет Таня Робинсън пристига в ЦКИ и когато се нарежда на опашката от автомобили, се разкайва, че не е послушала момичетата, които настояваха да тръгнат час по-рано. Паркингът е вече три четвърти запълнен. Служители в оранжеви жилетки регулират движението. Един ѝ махва да мине вляво. Тя завива, карайки бавно, защото е взела тахото на Джини Карвър за днешното сафари и се притеснява да не го удари. На задната седалка момиченцата — Хилда Карвър, Бетси Деуит, Дайна Скот и нейната Барбара — буквално подскачат от вълнение. Заредили са плейъра на тахото с дисковете си на „Раунд Хиър“ (всичките шест) и пискат „О, тази ми е любима“ всеки път, щом започне нова песен. Шумно е, напрегнато е, но за свое учудване Таня много се забавлява.