— Само да не бутнете онзи човек, госпожо Робинсън — предупреждава я Бетси и посочва мъж в инвалидна количка.
Инвалидът е мършав, блед, плешив и направо се губи в огромната си тениска. На коленете си държи голяма снимка, отдолу виси торбичка за урина. Едно неуместно весело флагче на „Раунд Хиър“ стърчи от страничния джоб на количката. „Горкичкият“ — мисли си Таня.
— Може ли да му помогнем? — пита Барбара. — Той се движи ужасно бавно.
— Благословено да е доброто ти сърце — отвръща Таня. — Нека първо да паркирам и ако дотогава още не е стигнал до вратите, непременно ще му помогнем.
Тя паркира чуждата кола на едно свободно място и с облекчение изключва двигателя.
— Леле, само вижте опашките! — възкликва Дайна. — Тук сигурно са дошли един милиард души.
— Не са чак милиард — казва Таня, — но наистина е голяма навалица. Скоро ще отворят вратите. Ние сме на хубави места, така че не се безпокой.
— Мамо, ти нали взе билетите?
Таня демонстративно проверява в чантата си.
— Ето ги, мила.
— Може ли да си купим сувенири?
— По един на всяка и не по-скъпи от десет долара.
— Имам си пари, госпожо Робинсън — обажда се Бетси, когато слизат от тахото. Момичетата мъничко се стряскат при вида на растящата тълпа пред ЦКИ. Четирите се скупчват заедно и сенките им се сливат в тъмна локва на асфалта под силните лъчи на спускащото се към хоризонта слънце.
— Не се съмнявам, Бетс, но тези сувенири са от мен — казва Таня. — Чуйте ме сега, момичета. Искам да ми предадете парите и телефоните си. Толкова хора обикновено привличат джебчиите. Ще ви върна всичко, когато заемем местата си, но никакви обаждания или есемеси след започването на концерта — разбрахме ли се?
— Може ли първо да си направим снимки, госпожо Робинсън? — пита Хилда.
— Да. Всяка по една.
— По две — примолва се Барбара.
— Добре, по две. Обаче побързайте.
Те се снимат по два пъти и се разбират да си ги изпратят по-късно по имейла, така че всяка да има пълен комплект. Таня също прави няколко снимки на момичетата, които застават едно до друго и се прегръщат през раменете. Големи сладурани са.
— Хайде, дами, давайте парите и бръмчалките!
Момичетата ѝ предават общо към трийсетина долара и четири мобилни телефона в ярки бонбонени цветове. Таня прибира всичко в дамската си чанта и заключва тахото на Джини Карвър с дистанционното. Ключалките прищракват — звук, който означава спокойствие и сигурност.
— Слушайте сега вие, шантави госпожици. Ще се държим за ръце, докато не намерим местата си, ясно?
— Да-а-а! — извикват момичетата и се улавят за ръце. Носят оформящи джинси и най-хубавите си маратонки. Всички са с тениски на „Раунд Хиър“, а Хилда е вързала опашката си с бяла копринена панделка, върху която с червени букви пише: „АЗ ОБИЧАМ КАМ“.
— Дошли сме тук да се забавляваме. Ще си изкараме страхотно, нали? Я да ви чуя как казвате да!
— ДА-А-А-А-А!
Доволна, Таня ги повежда към ЦКИ. Има доста да вървят по нагорещения асфалт, но никой не се оплаква. Таня се оглежда за плешивия мъж в инвалидната количка и го забелязва — отправил се е към опашката за хора с увреждания. Тя е далеч по-къса, но въпреки това е тъжно да видиш толкова много сакати. Тогава количките започват да се движат. Пропускат първо хората с увреждания и според Таня така е редно. Нека всички те или поне повечето се доберат до сектора си, преди да започне голямата блъсканица.
Когато се нареждат на най-късата опашка от здрави хора (която пак е страшно дълга), тя вижда как плешивият мъчително се изкачва по рампата и си мисли, че щеше да му е по-лесно, ако имаше моторизирана количка. Пита се чия снимка държи в скута си. На някой любим покойник ли? Сигурно.
„Горкичкият“ — помисля си отново и отправя благодарствена молитва към Бога, че двете ѝ деца са живи и здрави.
— Мамо? — пита Барбара.
— Какво, мила?
— Ще си изкараме страхотно, нали?
Таня Робинсън стиска ръка на дъщеря си.
— Непременно.
Някакво момиче с чисто, сладко гласче запява „Целувки до полуда“: