— Здравейте, приятели! — провиква се той. — Как сте?
Пак гръмват аплодисменти — всички в препълнената зала се чувстват много добре. Таня забелязва, че настанените в двата сектора за хора с увреждания също ръкопляскат. Всички без мъжа с обръснатата глава. Той само си седи. „Сигурно се страхува да не изпусне снимката“ — помисля си тя.
— Готови ли сте за Бойд, Стив и Пийт? — подгрява ги водещият.
Нови радостни писъци.
— А готови ли сте за КАМ НОУЛЗ?
Момичетата (повечето биха изгубили дар-слово в присъствието на своя идол) изпадат в делириум. Готови са, няма спор! Боже, как да не са готови! Още малко и ще умрат от вълнение!
— След няколко минути ще видите декори, които ще ви вземат ума, но сега, дами и господа… и особено вие, момичета… посрещнете… РАУНД… ХИИИИИЪР!!!
Публиката става на крака и когато сцената потъва в пълна тъмнина, Таня разбира защо момичетата толкова настояваха да вземат телефоните си. Някога всички държаха горящи клечки кибрит или светеха със запалки „Бик“. Тези хлапета са вдигнали мобилните си телефони и миниатюрните екранчета изпълват залата с бледо лунно сияние.
„Как се сещат за такива неща? — чуди се Таня. — Кой ги е научил? А нас кой ли ни е учил?“
Май никой.
Сцената се осветява в алено. В този момент едно обаждане най-сетне се промъква по задръстените линии и мобилният на Барбара Робинсън започва да вибрира. Тя не му обръща внимание. Точно сега не ѝ е до разговори по телефона (за пръв път в живота ѝ), а дори да вдигне, няма да чува онзи, който я търси — вероятно брат ѝ. Шумът в „Минго“ е оглушителен… и Барб се кефи. Бавно размахва вибриращия телефон над главата си. Всички правят същото, даже майка ѝ.
Солистът на „Раунд Хиър“ с широки крачки излиза на сцената, облечен в невероятно прилепнали джинси — Таня Робинсън се чуди как се е напъхал в тях. Кам Ноулз отмята русата си грива и запява „Ще прогоня самотата ти“.
Повечето зрители продължават да стоят изправени и да държат високо мобилните си телефони. Концертът е започнал.
34.
Мерцедесът завива от Спайсър Булевард по разклонение, осеяно с табели „ДОСТАВКИ ЦКИ“ и „СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Половин километър по-нататък се натъкват на ролетна врата. Затворена е. Джером спира до един стълб, на който е монтиран интерком. Този път табелата е: „ЗА ДА ВИ ОТВОРЯТ, ПОЗВЪНЕТЕ“.
— Кажи им, че сме от полицията.
Джером сваля стъклото и натиска копчето. Нищо не се случва. Джером го натиска отново и този път задържа пръста си. На Ходжис му идва кошмарна мисъл: най-сетне някой се отзовава на продължителния звън и това е женският електронен глас, който освен стария си репертоар им предлага и десетина нови опции.
Само че този път се разнася човешки глас, нищо че не е много дружелюбен:
— Служебният вход е затворен.
— Полиция — казва Джером. — Отворете.
— Какво искате?
— Току-що ви казах. Отворете проклетата врата. Положението е напечено.
Вратата започва да се повдига, но вместо да се придвижи напред, Джером пак натиска копчето.
— Отдел „Охрана“ ли сте?
— Аз съм пазачът — отвръща нелюбезният глас през пукането на интеркома. — Ако ви трябва „Охрана“, позвънете им в офиса.
— Там няма никого — обяснява Ходжис на Джером. — Всички работят на терен, всички до един. Влизай.
Джером вкарва вътре мерцедеса, въпреки че вратата не се е вдигнала докрай, и остъргва прясно положената боя.
— Може би са го заловили — казва той. — Разполагат с описанието му, така че може би са го хванали.
— Не са — отговаря Ходжис. — Вътре е.
— Откъде знаеш?
— Ослушай се.
Все още не се чува музика, но през спуснатото стъкло на колата се долавя тътен на басѝ.
— Концертът е започнал. Ако хората на Уиндъм бяха арестували бомбаджия, незабавно щяха да прекъснат шоуто и да евакуират хората.
— Как е успял да проникне в залата? — пита Джером и удря кормилото. — Как?
Ходжис вижда ужаса на момчето. И се чувства виновен. Всичко стана заради него.
— Нямам представа. Получиха снимката му.
Широка бетонна рампа води към товарна площадка. Няколко души от техническия персонал седят върху сандъци с озвучителна техника и пушат — сега им е паднало да си починат. През отворена врата, водеща към задната част на „Минго“, долита музика, която се слива с басовия тътен и с още един шум: радостните възгласи на хиляди момиченца, всяко от които може да се окаже в епицентъра на взрива.
Хитростта, с която Хартсфийлд се е промъкнал вътре, има значение, доколкото може да им помогне да го намерят — а как да сторят това в тъмна зала, пълна с хиляди хора?