— В най-опасната част на Лоутаун — уточни тя. — Където ще си купувам всичко в брой. И ще размахвам банкнотите, за да видят всички, че имам пари.
Това реши нещата.
Животът ѝ в града — за пръв път прекарва толкова време далеч от майка си — не е лесен, но психоложката много я подкрепя и Ходжис редовно я навестява. По-важно, Джером също се отбива при нея, а Холи е честа гостенка в дома на семейство Робинсън на Тийбъри Лейн. Ходжис е убеден, че именно там, а не върху кушетката на доктор Лейбовиц протича истинското лечение. Барбара е започнала да ѝ вика „леля Холи“.
— Ами ти, Бил? — интересува се Джером. — Някакви планове?
— Какво да ти кажа — усмихва се Ходжис, — предложиха ми работа в охранителна агенция „Бдителност“. Как ви се струва?
Холи радостно пляска с ръце и подскача върху скамейката като малко дете:
— Ще приемеш ли?
— Не мога.
— Сърцето ли? — предполага Джером.
— Не. Трябват препоръки, а съдия Силвър ми каза тази сутрин, че шансовете ми да ги получа са горе-долу колкото шансовете евреите и палестинците да построят заедно първата междуверска космическа станция. Мечтите ми да стана частен детектив също пропадат, защото и там трябват препоръки. Един поръчител, когото познавам от много години, ми предложи да се занимавам с издирване на укриващи се длъжници, за което не са нужни никакви документи. Бих могъл да работя на компютъра почти без да излизам от къщи.
— Мога да ти помагам — казва Холи. — По компютърната част. Не искам да преследвам никого. Веднъж ми стига.
— Как е Хартсфийлд? — намесва се Джером. — Нещо ново или всичко е постарому?
— Постарому — отговаря Ходжис.
— Не ми пука! — Холи се държи войнствено, но за пръв път, откакто пристигна в „Макгинис“, хапе устни. — Отново бих го цапардосала. — Свива юмруци. — Отново, отново, отново!
Ходжис взима единия ѝ юмрук и нежно го разтваря. Джером разтваря другия.
— Естествено — успокоява я Ходжис. — Нали затова кметът те награди с медал.
— Да не забравяме, че не плащаш билет за автобусите и музеите — добавя момчето.
Лека-полека Холи се отпуска.
— Защо ми е да пътувам с градския транспорт, Джером? Имам много пари в попечителския фонд, както и мерцедеса на братовчедка ми Оливия. Великолепен автомобил. И почти без навъртени километри!
— Не е ли населяван от призраци? — пита Ходжис. Не се шегува — наистина му е любопитно.
Холи дълго мълчи, само гледа големия немски седан, паркиран до малкия японски приус. Поне вече не си хапе устните.
— Отначало беше — признава тя — и се чудех дали да не го продам. Реших само да го пребоядисам. Хрумването си беше мое, не на доктор Лейбовиц. — Поглежда ги гордо. — Даже не я питах.
— А сега? — Джером все още държи ръката ѝ. Обикнал е Холи, въпреки че понякога е трудно да се общува с нея. И двамата са я обикнали.
— Синьото е цветът на забравата. Прочетох го в едно стихотворение. — Тя замлъква. — Бил, защо плачеш? За Джейни ли се сети?
Да. Не. И да, и не.
— Плача, защото сме тук — отговаря той. — В този прекрасен есенен ден, който сякаш е летен.
— Доктор Лейбовиц казва, че е хубаво да плачеш — прозаично съобщава Холи. — Сълзите отмивали емоциите.
— Може и да е права. — Ходжис се сеща как Джейни си сложи шапката му. Как я наклони, за да е шик. — Ще пием ли шампанското, или не?
Джером придържа бутилката, а Холи налива. Вдигат чаши.
— За нас — казва Ходжис.
Джером и Холи повтарят наздравицата. И отпиват.
2.
Една дъждовна ноемврийска вечер на 2011 медицинската сестра бързо върви по коридора на Клиника за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“, която се намира под шапката на Окръжна болница „Джон Кайнър“, най-добрата в града. Няколко пациенти в ТМУ не плащат за лечението си, включително един, покрит с позорна слава… въпреки че както славата, така и позорът се позабравиха с течение на времето.
Сестрата се опасява, че главният невролог може вече да си е тръгнал, но той още е в кабинета си — чете епикризи.
— Бихте ли дошли, доктор Бабино? Става дума за господин Хартсфийлд. Събуди се. — Той само вдига поглед, но при следващите думи на сестрата се вдига на крака. — Пациентът проговори.
— След седемнайсет месеца кома? Невероятно. Сигурна ли сте?
Сестрата е поруменяла от вълнение.
— Да, докторе, напълно.
— Какво каза?
— Оплака се, че го боли глава. И потърси майка си.