— Ех, че духовито — мърмори Фробишър. — Един приятел твърди, че лесбийките нямат чувство за хумор, обаче…
— Имаш приятели? — възкликва Франки. — Не думай!
— … обаче ти си живото доказателство, че приятелят ми греши. Не ви давам повече работа, защото фирмата се държи само на продажбите на компютри, и то предимно на евтини, произведени в Китай или във Филипините. Болшинството клиенти вече не искат нашата стока.
„Само Тоунс Фробишър може да използва дума като болшинство“ — казва си Брейди, а шефът му добавя:
— Отчасти защото настъпи технологичната революция, но и защото…
Фреди и Брейди едновременно произнасят напевно:
— Барак Обама е най-голямата грешка, допусната от населението на тази страна!
Фробишър прави кисела физиономия и няколко секунди се взира в тях, после кисело процежда:
— Е, поне слушате какво говоря. Брейди, ти напускаш работа в два, нали така?
— Да. Смяната ми на другото място започва в три.
Тоунс бърчи прекалено големия израстък по средата на лицето си, минаващ за нос, за да покаже какво мисли за другата работа на подчинения си:
— Дали ми се причу, или е вярно? Наистина ли искаш да се върнеш в колежа?
Брейди не отговаря, защото каквото и да каже, може да сгреши. Антъни (Тоунс) Фробишър не бива да разбере, че Брейди го мрази. Мрази го в червата! Мрази всички, включително алкохолизираната си майка, само че тъкмо сега никой не бива да знае, както се казва в онази стара кънтрипесен.
— На двайсет и осем си, Брейди — достатъчно възрастен, за да притежаваш шофьорска книжка и да не зависиш от никого, когато ти трябва кола (което е чудесно), но прекалено възрастен за студент по електроинженерство. Или по компютърно програмиране.
— Не се дръж като задник! — срязва го Фреди.
— Ако задник е всеки, който е откровен и казва истината, значи съм задник.
— Да, бе. Ще пишат за теб в учебниците по история. Откровеният Тоунс 3 — ама това след Тоунс няма да е тройка, а буквата З, тоест задник.
— Не възразявам против малко откровеност — промърморва Брейди.
— Чудесно. Продължавай да не възразяваш, докато описваш дивидитата и им лепиш етикети с новите цени. Започни веднага.
Брейди покорно кима, става и изтупва праха от панталона си. Разпродажбата с петдесет на сто намаление в „Дискаунт Електроникс“ започва следващата седмица: големите клечки от Ню Джърси са наредили от януари 2011 да се прекрати продажбата на дивидита — до скоро доста доходоносен бизнес, погубен от „Нетфикс“ и от „Редбокс“. Както вървят нещата, скоро в магазина ще има само настолни компютри (произведени в Китай и във Филипините) и телевизори с плосък екран, каквито в условията на задълбочаваща се икономическа криза малцина могат да си позволят.
Фробишър се обръща към Фреди и ѝ подава фактура:
— А ти отиваш на адрес. Образът на телевизора на някаква бабка бил замръзнал. Цитирам я дословно.
— Слушам, mon capitain. Живея, за да ви служа. — Тя става, козирува и взема розовия лист хартия.
— Загащи си тениската, ако обичаш. Сложи си шапката, за да не изплашиш клиентката с шантавата си подстрижка. Не карай като луда. Още една глоба за превишена скорост и ще кажеш сбогом на „Киберпатрула“. И преди да тръгнеш, си събери фасовете. — Връща се в магазина, без да изчака тя да му върне топката.
— Лепене на етикети за теб, за мен — дъртофелница, задръстила компютъра си с трохи от солети. — Фреди скача от рампата, слага си шапката с козирката назад и тръгва към фолксвагена, без да си направи труда да си събере фасовете. За миг се спира, обръща се към Брейди, слага ръце на кръста си и добавя: — Друг живот си представях, когато бях в пети клас.
— И аз — тихо казва той. Проследява с поглед автомобила ѝ, когато тя потегля на поредната мисия за спасяване на старица, която вероятно откача, защото не може да свали от интернет рецептата за любимия си пай, имитиращ ябълков сладкиш. Този път се пита как ще реагира Фреди, ако ѝ разкаже какво е било неговото детство. Когато уби брат си. А майка му прикри престъплението. Естествено.
Нали идеята беше нейна?
12.
Докато Брейди лепи етикети с надпис „Намаление 50 %“ на дискове със стари филми на Тарантино, а Фреди е в дома на възрастната Вера Уилкинс в Уест Сайд (естествено, клавиатурата на бабката е задръстена с трохи), Бил Ходжис, пътуващ по „Лоубрайър“, четирилентовия булевард, разполовяващ града, прави десен завой и вкарва колата в паркинга на италианския ресторант на Димазио. И без да владее дедуктивния метод на Шерлок Холмс, знае, че Пийт ще го изпревари. Паркира до невзрачен сив шевролет седан, на който все едно е написано: „Полицейски автомобил!“, и слиза от раздрънканата си тойота, сякаш провъзгласяваща: „Пенсиониран дъртак“. Докосва капака на шевролета. Топъл е. Пийт го е изпреварил само с няколко минути.