— Хората ме виждат с бебето и си казват, че съм безотговорна — затюхка се Джанис Крей. — Знам, че е така, разбирам го по израженията им, видях и твоята реакция. Ама какво да правя? Даже съседското момиче да можеше да остане през нощта, щеше да ми вземе осемдесет и четири долара. Осемдесет и четири!!! Заделила съм пари за наема за следващия месец, но после… после ми е спукана работата. — Усмихна се и под светлината на високите натриеви лампи Оги видя сълзите по миглите ѝ. — Май бърборя несвързано.
— Не е необходимо да се извиняваш, ако това е извинение — промърмори той.
Опашката беше стигнала до първата извивка и се беше върнала до мястото, на което стоеше той. Жената имаше право — мнозина чакащи зяпаха заспалото бебе в кенгуруто.
— Не, не се опитвай да ме успокоиш. Аз съм самотна майка, при това безработна. Искам да се извиня на всички за всичко. — Обърна се и погледна банера над вратите, на който пишеше: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ Отдолу имаше още един надпис: „Ние се грижим за нашите съграждани! КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР.“ — Понякога ми се иска да се извиня за „Кълъмбайн“3, за атентатите на 11 септември и задето Бари Бондс4 се тъпче със стероиди. — Изкикоти се почти истерично и добави: — Понякога дори ми се иска да се извиня за експлозията на космическата совалка, макар че по онова време още не бях проходила.
— Не се безпокой — промърмори Оги. — Всичко ще се оправи. — Нали така се казваше в подобни случаи?
— Само да не беше толкова влажно. Увила съм я като пашкул, защото очаквам да застудее, но тази влага… — Жената поклати глава. — Обаче ние ще успеем, нали, Пати? — Думите ѝ бяха храбри, но печалната ѝ усмивка издаваше отчаянието ѝ. — Дано поне не завали.
Не заваля, но стана още по-влажно — виждаха се мънички капчици, сякаш увиснали сред светлината от лампите. По едно време Оги разбра, че Джанис Крей е заспала права. Единият ѝ хълбок беше изместен, раменете ѝ бяха приведени, влажните кичури коса висяха като прекършени криле около лицето ѝ, брадичката ѝ почти допираше ключиците. Той си погледна часовника — беше три без петнайсет. След десет минути Пати Крей се събуди и заплака. Майка ѝ („Каква ти майка, самата тя още е почти дете“ — помисли си) се сепна, изпръхтя като кобила, вдигна глава и се опита да извади дъщеричката си, но не успя, защото крачетата на малката се бяха заклещили. Оги ѝ помогна, като разтвори кенгуруто. Детето, което вече се дереше с цяло гърло, се освободи и той видя капчиците влага по розовото жакетче и по шапчицата в същия цвят.
— Гладна е — промълви Джанис. — Мога да я накърмя, обаче се е напишкала. Усещам, като ѝ пипна дупето. Да му се не види, не мога да я преоблека в тая мъгла.
Оги се запита кой бог шегобиец го беше изпратил точно след нея на опашката. Запита се и как, по дяволите, тази жена ще се справя през остатъка от живота си — целия си живот, а не само следващите осемнайсетина години, през които ще носи отговорност за детето. Да тръгне с него през такава нощ, и то само с чанта с пелени! Означава, че е в пълна безизходица!
Беше оставил спалния чувал до чантата ѝ. Клекна, разгъна го и свали ципа.
— Пъхнете се вътре. След като се постоплите, ще ти дам каквото ти трябва.
Тя го изгледа, притискайки към гърдите си пищящото бебе:
— Женен ли си, Оги?
— Разведен съм.
— Имаш ли деца?
Той поклати глава.
— Защо си толкова мил с нас?
— Защото сме тук. — Сви рамене.
Тя го погледа още малко, сякаш да се увери в искреността му, после му подаде малката. Оги я задържа в протегнатите си ръце, омаян от гневното личице, сополът, провиснал от чипото носле, размахващите се крачета в ританки. Джанис се пъхна в спалния чувал:
— Сега ми подай Пати.
Оги се подчини и тя се намести в спалния чувал. Близо до тях, където опашката се беше обърнала за пръв път, двама младежи ги зяпаха.
— Гледайте си работата, момчета — скастри ги Оги и те извърнаха погледи.
— Ще ми подадеш ли и една пелена? — обади се Джанис. — Ще я преоблека, преди да я накърмя.
Той коленичи на мокрия паваж и дръпна ципа на чантата. Сепна се, като видя платнени пелени вместо памперси, после се досети: платнените се използваха многократно. Може би тази жена не беше безнадежден случай.
— Виждам и шишенце с бебешки лосион. Искаш ли и него?
3
На 20 април 1999 двама тийнейджъри, въоръжени с четири пушки, влизат в гимназията „Кълъмбайн“ в Литълтън, Колорадо, застрелват дванайсет ученици и един учител, раняват още двайсет и зрима души и след това се самоубиват. — Б. пр.