— Взех и шоле зард за десерт — прекъсна го тя. — Това е оризов пудинг с канела. И с шафран. — За миг лицето ѝ се озари от необичайно тревожната ѝ усмивка. Тази усмивка и машиналното оправяне на деколтето тип „лодка“ бяха нещо като нейна запазена марка, която двамата детективи скоро щяха да опознаят. — Шафранът придава специфичен вкус на пудинга. Дори мама харесва шоле зард.
— Да, сигурно е вкусен — кимна Ходжис. — А сега ми кажете дали поръчката ви беше опакована, когато отидохте в ресторанта.
— Да.
— В една кутия ли?
— О, не, в три.
— В плик ли?
— Не, само кутиите.
— Сигурно ви е било трудно да вземете всичко от колата — намеси се Хънтли. — Три кутии с храна, чантата…
— И ключа — обади се Ходжис. — Не го забравяй, Пийт.
— Освен това сте искали по-бързо да занесете кутиите в кухнята. Студената храна не е вкусна.
— Разбирам накъде биете — намръщи се госпожа Трилони — и ви уверявам, че… — Замълча за миг и добави: — Господа, сбъркали сте адреса. Пуснах ключа в чантата си веднага щом изключих двигателя, винаги е първото, което правя. Колкото до кутиите, в ресторанта ги сложиха една върху друга и ги завързаха. Получи се ей-толкова висока кула — тя разпери ръце, — която беше лесна за носене. Чантата окачих на ръката си. Погледнете. — Сгъна ръката си в лакътя, окачи на нея чантата и се заразхожда из просторната дневна, преструвайки се, че държи купчина кутии. — Виждате ли?
— Да, госпожо — отговори Ходжис, мислейки си, че май видя и нещо друго.
— И не бързах, защото така или иначе претоплях храната. С изключение на оризовия пудинг, разбира се. — Оливия се засмя. Не, не се засмя, а се изкикоти.
„Хм, много интересно — мъжът ѝ е починал наскоро, а тя се киска толкова палаво — помисли си Ходжис. — Май си имаме работа с весела вдовица.“ Към неприязънта му се добави още един слой — толкова тънък, че беше почти невидим. Почти.
— Да повторим всичко, което сте направили, щом сте пристигнали на Лейк Авеню. Малко след деветнайсет часа.
— Да. Може би в седем и пет… или в седем и десет.
— Ясно. Паркирали сте… къде казахте? През три-четири къщи от тук, така ли?
— Максимум през четири. Винаги търся две празни места, за да не се налага да паркирам на задна. Изобщо не умея. Винаги въртя волана в погрешната посока.
— Разбирам, госпожо, съпругата ми има същия проблем. Изключили сте двигателя. Извадили сте ключа от таблото и сте го пуснали в чантата си. Преметнали сте я през рамо и сте взели кутиите с храната…
— Трите кутии! Поставени една върху друга и здраво завързани.
— Да, трите кутии. Какво направихте после?
Тя го погледна, сякаш го смяташе за най-големия кретен в свят, пълен с кретени:
— После тръгнах насам. Позвъних отдолу и госпожа Харис, жената, която се грижи за домакинството, ми отвори. В четвъртък си тръгва веднага щом дойда. Качих се с асансьора до деветнайсетия етаж. Където се намирате сега и ме разпитвате, вместо да ми кажете кога ще ми върнете колата. Откраднатата ми кола.
Ходжис мислено си отбеляза да попита госпожа Харис дали на излизане от жилищната сграда е видяла мерцедеса.
— Кога отново извадихте ключа от чантата си, госпожо Трилони? — попита Пийт.
— Отново ли? Защо да го…
Хънтли вдигна ключа — веществено доказателство номер едно.
— За да заключите колата, преди да влезете в сградата. Заключихте я, нали?
Само за секунда погледът ѝ изрази неувереност, но и двамата детективи го забелязаха.
— Разбира се, че я заключих.
Ходжис я погледна в очите. Оливия бързо извърна поглед към панорамния прозорец, обаче миг преди това той видя същата неувереност.
— Не бързайте, помислете още малко, госпожо Трилони. Важно е — загинаха много хора. Наистина ли помните как сте жонглирали с кутиите, за да извадите ключа от чантата си и да натиснете бутона за заключване? Видяхте ли проблясването на задните светлини, което потвърждава, че колата е заключена? Знаете го, нали?
— Естествено! — Тя прехапа долната си устна, осъзна какво прави и престана.
— Отново ви питам: спомняте ли си тъкмо тези подробности?
За секунда лицето ѝ стана безизразно. После високомерната ѝ усмивка грейна с цялото си дразнещо самодоволство.
— Момент. Сега си спомних. Пуснах ключа в чантата си, след като взех кутиите и слязох от колата. И след като натиснах бутона за заключване на вратите.
— Сигурна сте, така ли?
— Да. — Беше убедена и нищо нямаше да я разколебае. И двамата го знаеха. Същия отговор би дал уважаван гражданин, блъснал някого и избягал от местопроизшествието, когато го заловят: щеше упорито да твърди, че е прегазил куче.