От спалния чувал, от който стърчеше само червеникавата ѝ коса, се чу гласът ѝ:
— Да, ако обичаш.
Оги ѝ подаде пелената и шишенцето. Чувалът се размърда и заподскача. Бебето заплака още по-силно. От по-далечна отбивка на опашката, забулена от сгъстяващата се мъгла, някой се провикна:
— Що не умирите това врескало?
Друг добави:
— Повикайте хората от „Социални грижи“!
Оги зачака, взирайки се в спалния чувал. Накрая пухената торба престана да се мести, отвътре се подаде ръка, стиснала пелена.
— Ще я пъхнеш ли в чантата? Приготвила съм найлонов плик за използваните. — Джанис надникна от чувала като къртица от дупката си. — Не бой се, не е наакана, само се е напишкала.
Той взе пелената, пъхна я в найлоновия плик с логото на „КОСТКО“ и затвори чантата. Бебето в чувала („Пликове, чували, чанти, взех да се обърквам“ — помисли си Оги) поплака още една-две минути, после внезапно млъкна, защото започна да суче посред паркинга. Банерът над редицата врати, които щяха да се отворят едва след шест часа, лениво се полюшна:
„Да, бе — каза си той. — Колкото е вярно, че не можеш да се заразиш със СПИН, ако се тъпчеш с витамин С.“
Изминаха двайсет минути. Още коли изкачиха хълма, още хора се наредиха на опашката. Според Оги вече бяха близо четиристотин души. Ако прииждаха все така, при отварянето на временната трудова борса в девет часа кандидатите за работа щяха да са минимум две хиляди.
„Ако ми предложат място за готвач в «Макдоналдс», ще приема ли?“
Вероятно.
„Ами посрещач в «Уолмарт»?“
О, да! Усмихваш се широко и питаш: „Как сте днес?“ Като нищо щяха да го назначат за посрещач. „Аз съм дружелюбен веселяк“ — помисли си и го досмеша.
— Какво е толкова забавно? — обади се жената в спалния чувал.
— Нищо. Гушни Пати.
— Гушнах я. — По гласа ѝ личеше, че тя се усмихва.
В три и половина Оги коленичи и надникна в спалния чувал. Джанис Крей спеше, бебето още беше на гърдата ѝ. Напомни му за „Гроздовете на гнева“. Как се казваше онова момиче от романа, което кърмеше мъж? Май беше име на цвете. Лили? Не. Панзи?5 Не, абсурд! Идваше му да свие длани като фуния и да се провикне: „ЕХО, КОЙ Е ЧЕЛ «ГРОЗДОВЕТЕ НА ГНЕВА»?“ Изправи се и се усмихна (ама че абсурд — да мисли за това тъкмо сега!) и се сети за името на героинята от романа. Роуз. Но не просто Роуз, а Роуз от Шарън6. Като че ли беше от Библията, обаче не беше сигурен, защото не я беше чел.
Загледа се в чувала, който беше взел, за да се пази от нощния студ, и се замисли как Джанис Крей беше казала, че иска да се извини за „Кълъмбайн“, за атентатите на 11 септември и за Бари Бондс. Може би и за глобалното затопляне. Може би след края на това изпитание, след като си намереха работа (или не), щеше да я изведе. Не на ресторант като гадже, а в закусвалня — на бъркани яйца с бекон. А след това вероятно нямаше да се видят повече. Дойдоха още хора. Стигнаха до края на тесните зигзагообразни коридори, образувани от арогантната жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, и опашката се проточи в паркинга. Изненадващо всички мълчаха, което още повече потисна Оги. Сякаш знаеха, че мисията им е обречена, и чакаха само официалното съобщение. Банерът отново вяло се полюшна. Мъглата продължаваше да се сгъстява.
Малко преди пет часа Оги, който беше задрямал прав, се сепна, разтъпка се и видя вместо нощната тъма неприятен стоманеносив светлик. Не беше нито розовопръстата зора, така любима на поетите, нито ярката светлина във филмите, заснети във великолепните цветове на „Текникълър“; това беше псевдозора, влажна и бледа като лицето на мъртвец, починал преди ден.
Сградата на общината бавно се разкриваше пред погледа на Оги в цялата си безвкусна прелест, характерна за архитектурата на седемдесетте. Виждаха се и дванайсетте коридора на лабиринта, запълнени с търпеливо чакащи кандидати за работа, и краят на опашката, губещ се сред мъглата. Хората си разменяха по някоя и друга реплика, а когато чистач със сива униформа прекоси фоайето отвъд затворените врати, някои нададоха престорени радостни възгласи.
— Открили са живот на други планети! — възкликна единият от младежите, които бяха зяпали Джанис Крей — Кийт Фрайъс, чиято лява ръка скоро щеше да е откъсната.
Чакащите се позасмяха и започнаха да разговарят. Нощта беше свършила. Мъжделивата светлина не вдъхваше кураж, но беше по-обнадеждаваща от изминалите дълги часове, предшестващи утрото.
6
Роза от Сарон (Шарон) — библейско име, символ на красотата, с което започва втора глава от „Песен на песните“: „Аз съм роза от Сарон, аз съм момина сълза.“ — Б. пр.