В дъното на частната асфалтирана алея, широка почти колкото улицата, на която излиза, се издига къщата на покойната Оливия Трилони. Табелата с надпис „ПРОДАВА СЕ“ подканва потенциалните купувачи да се свържат с „АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ МАЙКЪЛ ЗАФРОН“. Ходжис си казва, че предвид състоянието на пазара на имоти през тази 2010 година от Христа, табелата вероятно ще си виси там доста време. Просторната морава пред къщата обаче е окосена — явно с косачка много по-голяма от машинката на Ходжис.
Кой плаща за поддръжката? Най-вероятно този, който е наследил имота. Госпожа Трилони беше червива с пари. Активите от завещанието ѝ бяха от порядъка на седем милиона долара, си припомня Ходжис. За първи път след пенсионирането си, когато предаде на Пийт Хънтли и на Изабел Джейнс неразрешения случай с касапницата пред Общинския център, Ходжис се запитва дали майката на госпожа Т. още е жива. Горката старица страдаше от сколиоза, от която ходеше прегърбена почти на две и изпитваше ужасни болки, но сколиозата не е фатална болест. А Оливия Трилони нямаше ли и сестра някъде из западните щати?
Ходжис напразно се мъчи да изрови от паметта си името ѝ. Спомня си обаче, че Пийт бе нарекъл госпожа Трилони госпожа Тикони заради нервните ѝ тикове — тя непрекъснато оправяше дрехите си, приглаждаше стегнатата си на кок коса, въртеше около тънката си китка златната каишка на часовника си „Патек Филип“. Ходжис не я харесваше, а Пийт я ненавиждаше от дън душа. Затова и двамата изпитваха известно задоволство, като донякъде ѝ приписваха вината за зверското деяние пред Общинския център. В крайна сметка тя несъмнено беше подпомогнала убиеца — нали така? При покупката на мерцедеса са ѝ дали два ключа, но единият ѝ се губеше.
А след това малко преди Деня на благодарността се самоуби.
Ходжис помни ясно думите на Пийт, когато чуха новината: „Ако на онзи свят се срещне с жертвите — особено с младата майка Крей и с бебенцето ѝ, ще ѝ се наложи да отговаря на много неприятни въпроси.“ За Пийт самоубийството ѝ беше окончателното потвърждение: дълбоко в съзнанието си госпожа Т. винаги е знаела, че е оставила ключа на таблото на колата, която наричаше „моята сива лейди“.
Тогава Ходжис беше на същото мнение. Въпросът е дали все още го поддържа. Или злобарското послание, което получи вчера от човека, провъзгласил се за Убиеца с мерцедеса, го е накарало да размисли.
Може би не е, но писмото повдига важни въпроси. Ами ако Мистър Мерцедес е пратил подобно писмо и на госпожа Трилони? Госпожа Трилони с нервните тикове и с куп комплекси под тънкия слой на привидна войнственост? Нима е невъзможно? Мистър Мерцедес със сигурност е знаел за гнева и презрението на обществото към нея след масовото убийство — достатъчно е било да прочете писмата на читатели в местния вестник.
Възможно ли е да…
Размишленията му прекъсва колата зад него, която спира толкова близо, че почти докосва калника на тойотата. Не е с полицейски лампи, но е светлосин форд „Краун Виктория“, последен модел. От автомобила слиза едър здравеняк, подстриган късо, по армейски, който без съмнение носи пистолет в кобур под спортното си сако. Ако е детектив от градската полиция, пистолетът ще е „Глок“, точно като този, който Ходжис държи в сейфа си. Само че човекът не е от градската полиция. Той още познава всички там.
Сваля стъклото.
— Добър ден, сър — казва Късата подстрижка. — Може ли да ви попитам какво правите тук? Защото паркирахте преди доста време.
Ходжис си поглежда часовника и разбира, че онзи има право. Вече е почти четири и половина. Наближава пиковият час и движението в центъра ще стане натоварено — ще извади голям късмет, ако се прибере навреме, за да хване Скот Пели по вечерния бюлетин на Си Би Ес. Преди гледаше новините на Ен Би Си, но в един момент реши, че водещият Брайън Уилямс е добродушен тъпанар, който прекалява с видеозаписи от Ю Тюб. Не е новинарят, когото би желал да слуша, когато му се струва, че целият свят се срут…
— Сър? Искрено се надявам да ми отговорите. — Здравенякът се навежда и разкопчаното сако се поразтваря още малко. Не глок, а ругер. Подходящ за каубои според Ходжис.
— А аз — отвръща той — искрено се надявам, че имате законно право да ме питате.
Събеседникът му бърчи чело:
— Моля?
— Допускам, че сте частен детектив — търпеливо обяснява Ходжис, — но бих желал да видя документ, който ви идентифицира като такъв. И знаете ли, още нещо! Искам да видя разрешителното ви за този топ, който носите под сакото. И дано да е в портфейла ви, а не в жабката на колата, защото ще сте в нарушение на член 19-ти от Правилника за огнестрелните оръжия, който в резюме гласи: „Въоръжените задължително носят и разрешителното си за притежание на оръжие.“ Е, да видим документчетата.