Челото на Късата подстрижка още повече се сбърчва.
— Полицай ли сте?
— В оставка, но това не означава, че съм забравил правата и задълженията си. Покажете ми документ за самоличност и разрешителното за носене на оръжие, моля. Не е нужно да ми ги подавате в ръката…
— Разбира се, че не е!
— … но искам да ги видя. А след това можем да обсъдим присъствието ми пред Лайлак Драйв.
Мъжът се замисля, но само за секунди. После вади портфейла си и го отваря. В този град — както и в повечето други, смята Ходжис — охранителите от частните агенции се отнасят по еднакъв начин към пенсионираните полицаи и към тези на активна служба, защото пенсионираните полицаи имат много приятели, които са на активна служба и могат да си измислят причина, за да ти направят въртели. Картата, която мъжът представя, го идентифицира като Радни Пийпълс от Охранителна агенция „Бдителност“. Той показва и разрешителното си за носене на оръжие, валидно до юни 2012.
— Радни, а не Родни — забелязва Ходжис. — Като Радни Фостър, кънтри певеца.
Радни се ухилва.
— Точно така.
— Господин Пийпълс, казвам се Бил Ходжис, пенсионирах се като детектив първа степен и последният ми голям случай беше „Убиецът с мерцедеса“. Предполагам, че вече имате представа какво правя тук.
— Госпожа Трилони — промърморва Фостър и почтително отстъпва назад, а Ходжис отваря вратата на колата, слиза и изпъва рамене. — Разходка по алеята на спомените, така ли, детектив Ходжис?
— Сега съм само господин. — Ходжис му подава ръка и Пийпълс се здрависва с него. — А за другото сте прав. Напуснах полицията почти в същия момент, в който госпожа Трилони напусна живота.
— Тъжна работа. Знаете ли, че хлапетата замеряха с яйца портата ѝ? И не само на Хелоуин. Случи се още три-четири пъти. Хванахме едни злосторници, но другите… — Пийпълс поклаща глава. — Имаше и акция с тоалетна хартия.
— Да, любимо занимание — кимва Ходжис.
— А една нощ някой беше изографисал надпис на лявата колона. Слава богу, изчистихме го, преди жената да го види. Знаете ли какво гласеше?
Ходжис поклаща глава.
Пийпълс понижава глас:
— „ШИБАНА УБИЙЦА“ — написано със спрей, с големи, капещи букви. Което не е честно. Сгафила е — нищо повече. Има ли хора, които никога не са грешили?
— Със сигурност не съм от тях — признава бившият полицай.
— Ами да. В Библията пише: „Който е безгрешен, нека пръв да хвърли камък.“
„Никога“ — си казва Ходжис и пита (с искрено любопитство):
— Беше ли ви симпатична?
Здравенякът завърта очи нагоре и наляво — машинално изражение, което Ходжис е наблюдавал много пъти в стаите за разпит. Означава, че онзи или ще избегне въпроса, или направо ще излъже.
Избира първото.
— Ами… — подхваща — … по Коледа се отнасяше добре с нас. Понякога ни объркваше имената, обаче ни познаваше и даваше на всекиго по четирийсет долара и бутилка уиски. Качествено уиски. Мислите ли, че от съпруга ѝ изкарвахме по нещо? — Той изсумтява. — Отбиваше номера с по една коледна картичка с десетачка вътре, скръндзата му със скръндза. Докато не хвърли топа.
— Кой по-точно е наел вашата агенция?
— Асоциация „Шугър Хайтс“. Една от тези… знаете ги — кварталните организации. Дето вдигат пара за градоустройствените планове, когато не им изнасят, и следят хората в квартала да спазват определени… да ги наречем… стандарти. Измислят разни правила. Например украсата за Коледа да е с бели лампички, а не с цветни. И да не мигат.
Ходжис забелва очи. Пийпълс се ухилва. От потенциални противници те са се превърнали в колеги — или почти колеги. И защо? Защото Ходжис не беше сбъркал буквата в нетипичното собствено име на охранителя. Може да е късмет, но винаги съществува нещо — нещо, с което да спечелиш човека, когото ще разпитваш, и той най-често го напипва. Успехът му в службата донякъде се дължеше именно на тази дарба. Дарба, която Пийт Хънтли не притежаваше, и Ходжис с радост установи, че макар и ДВО, още го бива.
— Госпожа Трилони май имаше сестра — подхвърля. — Но не съм се срещал с нея и не помня как се казваше.
— Джанел Патерсън — изстрелва Пийпълс.
— Изглежда, се познавате.