— Да, така е. Приятна жена. Има прилика с госпожа Трилони, но е по-млада и изглежда по-добре. — Той описва с ръце пясъчен часовник. — По-женствена е. Има ли развитие по случая с мерцедеса, господин Ходжис?
Обикновено Ходжис би подминал без отговор подобен въпрос, но ако искаш да получиш информация, трябва и ти да подхвърлиш някакви трохи. Пък и в случая е безопасно, защото онова, което знае, не е важна информация. И той повтаря фразата, която Пийт Хънтли използва в ресторанта преди часове.
— Никакъв прогрес.
Пийпълс поклаща глава в знак, че не е очаквал повече.
— Импулсивно престъпление. Убиецът няма връзка с никоя от жертвите, няма мотив; убива просто заради адреналина. Шансът да го пипнат е, ако направи втори опит, не мислите ли?
„Мистър Мерцедес твърди, че няма да повтори“ — казва си Ходжис, но това е информация, която определено не иска да сподели, затова се съгласява. Колегиалното съгласие винаги върши работа.
— Госпожа Т. беше много богата — подхвърля. — Не говоря само за къщата. Дали е завещала всичко на сестра си?
— О, да — отвръща другият и след кратка пауза задава въпрос, който в недалечното бъдеще самият Ходжис ще зададе на друг човек: — Мога ли да разчитам на дискретността ви?
— Да. — При такъв въпрос простият отговор е най-уместният. Без излишни думи.
— Госпожа Патерсън живееше в Лос Анджелис, когато сестра ѝ… сещате се… изгълта хапчетата…
Ходжис кимва.
— Омъжена е, но няма деца. Бракът ѝ буксува. Като разбира, че е наследила толкова пари и имение в Шугър Хайтс, за нула време се развежда и довтасва тук. — Пийпълс сочи с палец портата, широката алея и голямата къща. — Живя тук няколко месеца, докато течеше легализирането на завещанието. Сближи се с госпожа Уилкокс от номер 640. А госпожа Уилкокс е разговорлива и ме смята за приятел…
Това може да означава всичко: от лафче на кафе до секс следобед.
— Госпожа Патерсън пое грижите за майката, която живее в апартамент в центъра. Познавате ли старицата?
— Елизабет Уортън — казва Ходжис. — Дали е още жива?
— Мисля, че е жива.
— Питам, защото имаше тежка сколиоза. — Ходжис се прегърбва и прави две-три стъпки, за да демонстрира. Ако искаш да получиш, трябва да дадеш.
— Така ли? Много кофти. Според Хелън… тоест… госпожа Уилкокс, Патерсън посещавала майка си редовно като по часовник. Точно както правеше и госпожа Трилони. Но това било допреди месец. Сигурно състоянието на старата се е влошило, защото мисля, че в момента е в хоспис в окръг Уорсоу. А дъщеря ѝ се настани в апартамента. И сега живее там, но идва тук от време на време. Последно я видях преди седмица, когато брокерът доведе потенциални купувачи на имота.
Ходжис решава, че е изтръгнал от Радни Пийпълс всичко, на което може да се надява.
— Благодаря за информацията. Ще тръгвам. Съжалявам, че в началото бях малко неучтив.
— Няма нищо — казва Пийпълс, хваща подадената му ръка и отривисто я разтърсва. — Действахте професионално. Само ще ви моля този разговор да си остане между нас. Джанел Патерсън живее в центъра, но все пак е член на Асоциация „Шугър Хайтс“, тоест е клиентка.
— Гроб съм! — отсича Ходжис и се качва в колата. Надява се съпругът на Хелън Уилкокс да не я хване на калъп с този здравеняк, ако двамата действително са любовници. Вероятно ще е краят на деловите отношения между Охранителна агенция „Бдителност“ и жителите на Шугър Хайтс. А Пийпълс моментално ще бъде уволнен дисциплинарно. Сто на сто!
„Може би тя само изтичва до колата му, за да му даде прясно изпечени курабийки — мисли си, докато напуска квартала. — Гледаш твърде много следобедни предавания за изневеряващи си семейни двойки.“
Не че го интересува любовният живот на Радни Пийпълс. „Интересното е — разсъждава Ходжис, докато шофира към много по-скромния си дом в Уест Сайд, — че Джанел Патерсън е наследила сестра си, че Джанел Патерсън живее тук, в града (поне засега), и че Джанел Патерсън вероятно е прибрала вещите на покойната Оливия Трилони.“ Включително личните ѝ документи, сред които може би има и писмо — или писма — от психопата, който прави опит да се свърже с него. Ако такава кореспонденция съществува, той държи да я види.
Разбира се, разследването е работа на полицията, а К. Уилям Ходжис вече не е ченге. Захващайки се с тази работа, той прекрачва границите на закона. Знае, че носи отговорност за укриване на улики, но засега няма намерение да се откаже. Безочливата арогантност на писмото на този психопат го вбеси. Но този гняв има и добра страна. След месеците, прекарани в празнота, гневът му връща чувството за цел и смисъл на живота и усещането е страхотно.