Тук беше Усмивкото.
Сексуалният тормоз продължи до смъртта на доведения ми баща. Почина от инфаркт, когато бях на 12 години. Майка ми ми каза, че ако се оплача, вината ще падне върху мен. Предупреди ме, че ако покажа белезите от изгаряния с цигари по ръцете, краката и интимните си части, ще заяви пред хората, че сам съм си ги причинил. Бях малък и взех думите ѝ за чиста монета. Каза ми също, че ако все пак ми повярват, ще я пратят в затвора, а мен — в сиропиталище (което сигурно беше вярно).
Затова си държах езика зад зъбите. Мислех си: „Ела, зло, че без тебе по-зле!“
На ръст останах нисък и бях много слаб, защото от нерви не се хранех, а когато хапвах нещо, веднага го повръщах (булимия). Ето защо в училище непрекъснато ме тормозеха. Получих куп нервни тикове, като например да си подръпвам дрехите и да си скубя косата (понякога изтръгвах цели кичури). Не е чудно, че всички ми се присмиваха — не само съучениците ми, но и учителите.
Джейни Патерсън се е върнала и отново седи срещу него, отпивайки от кафето си, но в момента Ходжис почти не я забелязва. Мисли за разпитите (четири-пет), които с Пийт проведоха с госпожа Т. Спомня си как тя постоянно си оправяше блузите и роклите с деколтета тип лодка. Или подръпваше надолу полата си. Или докосваше ъгълчетата на стиснатите си устни, като че ли да отстрани остатък от червило. Или навиваше на пръста си кичур коса и го обтягаше.
Отново се заема с писмото.
Никога не съм бил зло дете, госпожо Трилони, кълна Ви се. Никога не съм измъчвал животни, нито съм посягал да бия по-малките от мен. Бях само хлапе, което се щура из детството си като уплашено мишле и се опитва да се спаси от подигравки и унижения — нещо, което не успях.
Исках да уча в колеж, но не се получи. Останах да се грижа за жената, която ме беше малтретирала! Каква ирония, нали? Мама получи удар, може би от пиенето. Да, на всичкото отгоре тя е и алкохоличка. Или по-точно беше, докато можеше да се придвижва до магазина за алкохол. Все още може да ходи, но много трудно. Налага ми се да я придружавам до тоалетната и да почиствам, след като си „свърши работата“. Бъхтя се по цял ден срещу мизерно заплащане (все пак е късмет, че имам работа при това бедствено състояние на икономиката, знам), а после се прибирам вкъщи да се грижа за майка си, защото не мога да си позволя да наема помощница за повече от няколко часа през работните дни. Накратко, водя лош и безсмислен живот. Нямам нито приятели, нито възможност за напредък на работното си място. Ако обществото ни е пчелен кошер, то аз съм само поредният търтей.
Накрая в мен започна да се трупа гняв. Исках да накарам някого да плати. Исках да замахна с юмрук към света и да му дам да разбере, че съм жив. Разбирате ли ме? Чувствали ли сте се по подобен начин? Най вероятно не, понеже сте богата и сигурно имате най добрите приятели, които могат да се купят с пари.
След тази духовитост имаше още един Усмивко с черни очила — в смисъл на „шегувам се“.
Един ден ми прекипя и извърших… онова. Не го бях планирал предварително…
„Разправяй ги на старата ми шапка“ — казва си Ходжис.
… и смятах, че има най малко петдесет процента вероятност да ме заловят. Но не ми пукаше. И ОПРЕДЕЛЕНО не допусках как случилото се ще ме преследва и ще ме измъчва. Още чувам глухия шум от ударите на телата им в колата и писъците им кънтят в ушите ми. Едва когато видях по новините, че съм убил дори бебе, осъзнах напълно ужаса на извършеното от мен. Не знам как ще живея с този кошмар.
Госпожо Трилони, защо, защо оставихте ключа в стартера? Ако не го бях видял, докато се разхождах през онази ранна утрин, защото ме измъчваше безсъние, ужасът нямаше да се случи. Ако не бяхте оставили ключа си на таблото, бебенцето и майка му още щяха да са живи. Не Ви обвинявам — сигурен съм, че съзнанието Ви е било заето с Вашите тревоги и проблеми, но ми се иска да не беше станало, а то нямаше да стане, ако не бяхте забравили ключа си в колата. И сега нямаше да изгарям в този ад от вина и угризения.
Сигурно и Вие чувствате вина и угризения, за което съжалявам, защото много скоро ще откриете колко зли могат да бъдат хората. Във вестниците и по новинарските емисии ще тръбят как небрежността Ви е подпомогнала моето злодеяние. Приятелите Ви ще престанат да Ви говорят. Полицаите ще Ви преследват като хрътки. В супермаркетите хората ще Ви зяпат и ще си шепнат помежду си. Някои няма да шепнат и ще Ви нападат с обидни думи. Не бих се учудил, ако вандали нападнат и дома Ви, така че кажете на охраната си (сигурен съм, че имате охрана) да внимава.