Разбира се, много или малко, укриването си е укриване.
— Ще приема работата, Джейни, но пет хиляди на седмица е абсурдно. Ако искаш, напиши ми чек за две — ще го приема. И след това ще ти представя сметката за разходите.
— Струва ми се крайно недостатъчно.
— Ако постигна резултат, може да поговорим за премия. — Но едва ли ще я приеме. Дори ако успее да закопчае Мистър Мерцедес. Защото още преди да потърси Джейни, вече беше решил да спипа този кучи син. Затова и беше дошъл при нея — за да я помоли да му помогне.
— Добре. Съгласна съм. И благодаря.
— Няма за какво. А сега ми разкажи погаждахте ли се Оливия. Знам само, че сте били в добри отношения, защото я наричаш Оли, но ми се иска да науча малко повече подробности.
— Ще отнеме време. Искаш ли още едно кафе? И няколко бисквитки? Предлагам лимонови курабийки.
Ходжис охотно приема и кафето, и бисквитите.
9.
— Оли… — подхваща Джейни и млъква, а Ходжис отпива от второто си кафе и изяжда една бисквита. Тя пак извръща глава към прозореца, кръстосва крак върху крак и без да откъсва поглед от лодките, отново заговаря: — Обичал ли си някого, без да го харесваш?
Той се сеща за Корин и за бурните осемнайсет месеца преди окончателната им раздяла и отвръща:
— Да.
— Тогава ще ме разбереш. Оли беше моята голяма сестра, разликата ни е цели осем години. Обичах я, но когато замина да учи в колеж, бях най-щастливото момиче в Америка. А когато след три месеца прекъсна и се върна вкъщи, отново почувствах умора и досада — сякаш ме караха отново да метна на гърба си тежък чувал с тухли, който за кратко са ми позволили да оставя. Не се държеше лошо с мен — никога не се заяждаше, не ме наричаше с обидни думи, нито ме вземаше на подбив, когато се прибирах от училище ръка за ръка с Марки Съливан. Обаче беше ли си у дома, всички бяхме в повишена степен на тревога. Разбираш ли какво имам предвид?
Ходжис не е напълно сигурен, но все пак кимва.
— При всяко хранене ѝ прилошаваше и я заболяваше коремът. От всяко нещо се стресираше дотам, че получаваше обрив. Интервютата за работа бяха цяло бедствие, но все пак накрая я назначиха за секретарка. Притежаваше съответните умения и беше много хубава жена. Знаеш ли колко беше хубава?
Ходжис само изсумтява. Ако трябваше да отговори честно, може би щеше да каже: „Вярвам го, защото и ти си много красива.“
— Веднъж се съгласи да ме заведе на концерт на „Ю Ту“, по които бях луда. И Оли ги харесваше, но малко преди концерта започна да повръща. Беше толкова зле, че нашите я заведоха в болницата, а аз бях принудена да остана вкъщи и да гледам телевизия, вместо да ръкопляскам на Боно. Оли се кълнеше, че е хранително отравяне, но всички бяхме вечеряли една и съща храна и не ни призля. Нейното беше стрес. Стрес и нищо друго. А каква хипохондричка беше! За нея всяко главоболие означаваше мозъчен тумор, всяка пъпка — рак на кожата. Веднъж получи конюнктивит и цяла седмица повтаряше, че ослепява. Месечните ѝ цикли бяха драма. Прекарваше ги на легло и не ставаше, докато периодът не отмине.
— Нямаше ли проблеми в работата?
Отговорът на Джейни е сух като пясък в пустиня и саркастичен:
— Периодите на Оли винаги продължаваха точно четирийсет и осем часа и съвпадаха с уикенда. Удивително.
— О… — промърморва Ходжис, защото не знае какво да каже.
Жената лекичко завърта върху масичката листовете хартия, после вдига поглед и вперва в него светлосините си очи.
— В писмото се говори за нервни тикове. Забеляза ли?
— Да. — Той е забелязал цял куп неща, най-вече това как в много отношения е като негативно копие на онова, изпратено до него.
— Сестра ми също имаше нервни тикове. Може би някои са ти направили впечатление.
Ходжис разхлабва вратовръзката си, завърта я наляво, после надясно.
Джейни се усмихва.
— Да, това беше един от тях. Имаше и много други. Постоянно проверяваше ключовете за осветлението, за да се увери, че лампите са загасени. След закуска изключваше тостера от мрежата. Преди излизане си измърморваше „хляб и масло, хляб и масло“, защото има суеверие, че това ще ти помогне да се сетиш, ако си забравил нещо. Спомням си един случай, когато трябваше да ме закара до училище, защото изпуснах автобуса, а мама и татко вече бяха тръгнали за работа. По средата на пътя изведнъж изпадна в паника, че сме оставили включена фурната. Наложи да се върнем и да проверим — нищо друго не можеше да я успокои. Разбира се, не беше включена. Пристигнах на училище чак за втория час и за пръв и последен път ме наказаха с оставане след часовете. Бях ѝ бясна. Често ѝ се сърдех, но я обичах. Мама, татко — всички я обичахме. Беше заложено в нас. Но, божичко, наистина беше товар като чувал с тухли.