Рекламната пауза свършва. Водещият на шоуто кани на сцената следващия гост. Ходжис знае кой е. И зрителите знаят, настъпва радостно оживление. Ходжис взима оръжието на баща си, поглежда в цевта и го оставя обратно върху книжката с телевизионните програми.
Появява се човекът, за когото си съперничат Мацки Трепач №1 и №2. Досещал си се как изглежда този тип още преди наперено да излезе на сцената и да! — предположението е вярно: хубостникът работи на бензиностанция или е хамалин в „Таргет“, а може би е автомонтьорът, който ремонтира колата ти (и си оставя ръцете). Той е кльощав и блед, черният му перчем почти закрива челото му. Издокарал се е с широк памучен панталон и с отвратителна зелено-жълта вратовръзка, стегната около шията му точно под изпъкналата му адамова ябълка. Острите върхове на велурените му ботуши стърчат изпод панталона. Знаел си, че мацките имат курвенски татуировки, знаеш и че този хубавец е надарен като жребец и че като се изпразни, спермата му блика като фонтан; ако девственица използва тоалетната, след като той си е правил чекия, сто на сто ще забременее. Може би с близнаци. Усмихва се хем кисело, хем нахакано като готин пич в кофти настроение. За каква работа мечтае? За никаква — иска пожизнена инвалидна пенсия. Скоро камбаната ще удари отново и двете жени пак ще се сборичкат. По-късно, след като са се наслушали на бръщолевенията на жребеца, ще се спогледат, леко ще кимнат и ще му се нахвърлят. Този път охранителите няма да бързат с разтърваването, защото зрителите — и в студиото, и пред телевизорите — искат да видят тъкмо тази последна схватка и как кокошките си отмъщават на петела.
Онази краткотрайна и жалка мода — заразата, обхванала градчето в края на осемдесетте, се наричаше „бой на безделници“. Идеята хрумна на някакъв извратен тъпанар и когато начинанието се оказа доходно, още трима-четирима тарикати на бърза ръка го усъвършенстваха. „Гениалният“ замисъл се състоеше в следното: някой плаща на двама пропаднали типа по трийсет долара, за да се бият в определен час на определено място. Мястото, което Ходжис си спомняше най-добре, беше служебният паркинг зад долнопробен стриптийз клуб, развъдник на пичи въшки, наречен „Бам Ба Лам“9. Щом посредникът уговореше схватката, известяваше за нея (устно, защото по онова време интернет още не се използваше от всички) и вземаше от зрителите по двайсет долара на калпак. Зрителите, присъстващи на боя, който Ходжис и Пит Хънтли прекъснаха, наброяваха над двеста души, които залагаха и се ругаеха като пощурели. Сред тях бяха и жени с вечерни рокли и окичени с бижута, вперили погледи в двамата малоумници, налитащи си като бесни кучета, падащи, ставащи и крещящи несвързано. Публиката се смееше, викаше одобрително и ги насърчаваше.
Това телевизионно шоу е като незаконния бой, само дето го спонсорират фармацевтични и застрахователни компании, затова Ходжис предполага, че съперниците (те са си точно съперници, въпреки че водещият ги нарича „гости“) ще си тръгнат с нещо повече от трийсет долара и бутилка долнопробно уиски „Найт Трейн“. И няма ченгета, които да прекъснат схватката, защото всичко е законно като лотарийните билети. В края на предаването се появява безмилостната съдийка със запазената си марка нетърпеливо самодоволство и изслушва с едва потискан гняв тъжителите, застанали пред нея. После идва ред на шишкавия семеен психолог, чиято тирада разплаква „гостите“ (той нарича това „разбиване на стената на отрицанието“) и ги подканя да си тръгнат, ако дръзнат да оспорят методите му. Според Ходжис дебелакът е усвоил тези методи от старомодни видеозаписи за обучаване на агенти на КГБ.
Всеки делничен следобед той приема порцията телевизионна помия, седнал на креслото и оставил на масичката оръжието на баща си — онова, което татко му носеше като квартално ченге. Винаги го взема по няколко пъти и поглежда в дулото. Взира в кръглия мрак. Няколко пъти го захапа, за да провери какво е зареден револвер да е насочен към небцето ти. Предполага, че човек свиква с усещането на дулото върху езика си. Мисли си: „Щом можех да се натрясквам, значи ще мога да отложа и този момент. За година, да речем. И ако устискам цели две, може да ми се отще да се гръмна. Може да се запаля по градинарство, по наблюдаване на птици и дори по рисуване.“ Тим Куигли започна да рисува във Флорида. В старческия дом, пълен с пенсионирани ченгета. Разправяше, че му доставя голямо удоволствие, и дори продаде няколко картини на Фестивала на изкуствата във Винис. Докато не получи удар, който доведе до пареза на дясната страна и го прикова осем-девет месеца на легло. Дотук с рисуването. После почина. Бам!
9
Припев от песента „Черната Бети“, изпълнявана от американската рокгрупа „Рам Джам“ и от Том Джоунс. — Б. пр.