Брейди поглежда майка си. Знае, че някоя вечер може да се върне от работа и да я завари мъртва. Би могъл дори да ѝ помогне — ще вземе една от декоративните възглавници и ще я притисне върху лицето ѝ. Няма да е първото убийство в тази къща. Ако го направи, дали животът му ще стане по-добър или по-лош?
Изпитва страх — неизказан страх, неоформен в ясна мисъл, но плаващ в подсъзнанието му, — че нищо няма да се промени.
Слиза в мазето и командва светлините и компютрите да се включат. Сяда пред номер 3 и убеден, че шишкавото ченге вече е захапало стръвта, отваря „Синия чадър на Деби“.
Няма нищо.
Той забива юмрук в дланта си и усеща глухо туптене в слепоочията — сигурен предвестник на мигрената, която ще го държи буден почти до сутринта. Аспиринът не помага при тези пристъпи на главоболие. Брейди ги нарича „Малките вещици“, само че понякога Малките вещици са колосални. Знае, че има хапчета за тази болка, проучил е въпроса в интернет, но се продават само с рецепта, а той изпитва ужас от лекари. Ами ако един от тях открие, че Брейди има мозъчен тумор? Глиобласгом — най-страшният според Уикипедия? Ако се окаже, че затова е премазал хората пред Общинския център?
„Глупости! Глиобластомът отдавна щеше да те е убил.“
Добре, но представи си, че според лекаря тези пристъпи на главоболие са симптом за душевно заболяване? Параноидна шизофрения или нещо подобно? Брейди приема, че е душевноболен, разбира се, че е, нормалният човек не връхлита с кола върху тълпа от хора, нито планира да взриви американския президент в самоубийствена атака. Нормалният човек не убива по-малкия си брат. Нормалният мъж не се върти пред спалнята на майка си, питайки се дали е гола.
Ненормалният обаче не иска другите да знаят, че е ненормален.
Изключва компютъра и безцелно крачи из контролния си център. Взема джаджа 2, после я оставя. Дори и тя не е новаторска идея — оказа се, че крадците на коли от години използват такива приспособления. Не се е осмелил да я ползва след последния път, когато му свърши работа за мерцедеса на госпожа Трилони, но може би е време да извади от забвение добрата стара джаджа 2 и да я върне в играта — хората оставят в колите си удивителни неща. Да я използва е донякъде опасно, но рискът не е голям. Не и ако е предпазлив, а той може да е много предпазлив.
Шибан дебелак! Защо не е захапал въдицата?
Брейди разтърква слепоочията си.
18.
Ходжис не е захапал въдицата, защото разбира, че това е като игра на покер, при която с всяко раздаване залогът се покачва. Ако сбърка с посланието, Мистър Мерцедес може да изчезне вдън земя. От друга страна, ако направи това, което Мистър Мерцедес очаква — плах и непохватен опит да го идентифицира, ехидното копеле ще вземе връх.
Въпросът, на който трябва да си отговори като начало, е елементарен: кой ще бъде рибата и кой — рибарят?
Трябва да напише нещо в сайта, защото „Синия чадър“ е единственото, с което разполага. Ресурсите, които можеше да ползва, докато беше полицай, са недостъпни за него. Писмата на Мистър Мерцедес до Оливия Трилони и до самия него не са доказателства без заподозрян. А и писмото е само лист хартия, докато чатът в интернет е…
— Диалог — изрича на глас.
Необходима му е примамка. Възможно най-апетитната примамка. Може да се престори на склонен към самоубийство — няма да е трудно, защото до неотдавна наистина мислеше да се гръмне. Сигурен е, че с разсъждения за привлекателността на смъртта ще успее да задържи Мистър Мерцедес известно време, но мръсникът скоро ще загрее, че го баламосва. Не е някакъв надрусан идиот, който ще повярва, че полицията наистина ще му даде милион долара и боинг 747, за да отлети в Ел Салвадор. Мистър Мерцедес е много интелигентен човек, който за съжаление е луд.
Ходжис взема бележника в скута си и обръща на нова страница. По средата на листа написва четири думи с големи главни букви:
Огражда написаното в рамка, слага бележника в досието, което е започнал да събира, и затваря набъбващата папка. Остава на стола още малко, загледан в скрийнсейвъра със снимката на дъщеря си, която отдавна не е на пет години и вече не възприема баща си като Бог.
— Лека нощ, Али.
Изключва компютъра и отива да си легне. Не очаква да заспи, но се унася.
19.
Събужда се и 02:19 според будилника на нощното шкафче и установява, че отговорът блести в ума му като неонов надпис над бар. Ходът изглежда рискован, но правилен — от онези, които или правиш без колебание, или не правиш. Отива в кабинета си — шишкав призрак по боксерки. Включва компютъра. Отваря „Под синия чадър на Деби“ и кликва „ЗАПОЧНИ СЕГА!“