Все пак тлъстият копелдак може да си тегли куршума. Убийството на кучето може да се окаже фаталният стимул.
Само че надали ще се случи; главата му започва да пулсира — предупредителен сигнал.
Внезапно му се приисква да изтича в мазето, да влезе в сайта „Под синия чадър“ и да накара дъртофелника да обясни какви са тези идиотски „неразгласени данни“, които му пробутва. Само че ще е голяма грешка. Ще е проява на слабост, дори на отчаяние.
Неразгласени данни.
Разкарай се, ненормалник такъв.
Аз съм Убиеца с мерцедеса! Рискувах свободата си, рискувах живота си и го направих! Не може да ми отнемаш постижението! Не е честно!
Главата му продължава да пулсира.
„Проклет гнуснавец — казва си. — Ще си платиш, но първо кучето ще пукне. И приятелчето ти, негрото, може да умре. И всичките чернилки от семейството му. А след тях още сума народ. Толкова народ, че мелето пред Общинския център ще изглежда като забава.“
Отива в стаята си, съблича се по бельо и се просва на леглото. Отново има жестоко главоболие, ръцете му треперят (сякаш той е погълнал стрихнин). Ще се мъчи чак до сутринта, освен ако не…
Става, излиза и тръгва по коридора. Спира се пред спалнята на майка си и стои пред отворената врата цели четири минути, накрая се предава и влиза. Пъхва се в леглото ѝ и почти веднага главоболието му започва да преминава. Може би от топлината. Може би от нейния аромат — смесица от миризмите на шампоан, лосион за тяло и алкохол. Вероятно и от двете.
Тя се обръща. Широко отворените ѝ очи се белеят в тъмнината.
— О, муцинко. Пак ли имаш гадна нощ?
— Да. — Той усеща топлината на сълзите си.
— Малка вещица ли?
— Този път голяма.
— Искаш ли да ти помогна? — Вече знае отговора: чувства пулсирането върху корема си. — Искам да ти се отплатя за грижите — прошепва нежно. — Нека ти помогна.
Той затваря очи. Устата ѝ вони на алкохол. Обикновено му става гадно, но не и този път.
— Добре — прошепва.
Тя го обслужва бързо и изкусно. Никога не продължава дълго.
— Готово — казва. — Сега заспивай, муцинко.
И той заспива почти моментално.
Призори се събужда — мама пак похърква, наслюнчен кичур коса е залепнал за устата ѝ. Той става и отива в стаята си. Умът му е бистър и спокоен. Пестицидът със стрихнин вече е на път. Щом пратката пристигне, той ще отрови кучето, без да му пука какво ще стане после. Майната му на после. Ами онези черни маймуни с имена на бели хора, дето се правят на интелигенти? Те са без значение. Следващият ще е пенсионираният дъртофелник. След като болката на Джером Робинсън и скръбта на Барбара Робинсън здраво го раздрусат, Дебелака ще се спомине — на кого му дреме дали сам ще посегне на живота си? Важното е да пукне. А след това…
— Нещо грандиозно — казва, докато обува джинси и облича бяла тениска. — Ще бъда озарен от блясъка на славата.
Още не е решил точно какво да направи, за да го озари славата, но не се притеснява. Има време. Първо ще свърши нещо друго. Наложително е да опровергае така наречените „неразгласени данни“ и да убеди скапания ДВО, че той, Брейди, наистина е Убиеца с мерцедеса, чудовището, което Ходжис не успя да залови. Иска да му го натяква, докато го побърка. Иска го и заради още нещо: щом Ходжис вярва в измислените „неразгласени данни“, сигурно и другите ченгета вярват — истинските ченгета. Несправедливо е! Той иска…
— Признание! — възкликва и гласът му отеква в празната кухня. — Искам признание!
Залавя се да приготви закуска: ще изпържи бекон и яйца. Миризмата може да стигне до спалнята на маминка и да я изкуши да закуси. Голямо чудо, ако откаже. Той ще омете всичко. Гладен е като вълк.
2.
Този път апетитната миризма съблазнява Дебора Ан и тя цъфва в кухнята — още не се е събудила напълно и в движение завързва колана на халата си. Очите ѝ са зачервени, бледа е като мъртвец, косата ѝ е щръкнала. Вече не я мъчи махмурлук в буквалния смисъл — мозъкът ѝ и целият ѝ организъм са привикнали с алкохола, — но сутрините ѝ са разфокусирани — прекарва ги в гледане на телевизионни състезания и смуче таблетки против киселини, сякаш са бонбони. Около два следобед, когато светът около нея започва да добива по-ясни очертания, си налива първото питие за деня.
Дори да има спомен за случилото се миналата нощ, Дебора Ан не го споменава. Никога не го споменава. Нито пък той.
„Също както никога не говорим за Франки — казва си Брейди. — И да говорехме, какво щяхме да кажем? «О, колко жалко, че падна и умря».“