Днес обаче тя отваря вратата, хваща го за ръката и го издърпва във фоайето:
— О… Брейди! Слава богу! — възкликва, сякаш я спасяват, след като три дни е била на необитаем остров, и то без храна и вода, но той забелязва как жената замълчава за секунда, преди да каже името му и как поглежда за миг джобчето на ризата му, за да прочете написаното, макар че той е идвал тук най-малко шест пъти. (Фреди също е честа посетителка в този дом — Пола Робинс е серийна изнасилвачка на компютри.) Голямо чудо, че не му помни името. Предпочита да е незабележим.
— Просто… не знам какво му стана!
Какво ли пък знае тази тъпа патка? При последното му посещение преди месец и половина на екрана беше излязло съобщение за фатална грешка и гъската беше убедена, че страшен вирус е унищожил всичките ѝ файлове. Той тактично я отпрати от стаята и ѝ обеща (без да ѝ дава големи надежди) да направи всичко по силите си. После рестартира компютъра и се помота из интернет, след което я извика да ѝ съобщи, че е успял да отстрани проблема тъкмо навреме. Изтъкна, че ако не е била своевременната му намеса, след половин час всичките ѝ файлове наистина са щели да отидат на кино. Госпожа Ролинс му даде осемдесет долара да се почерпи. Вечерта двамата с маминка отидоха на ресторант и си поделиха бутилка не много евтино шампанско.
— Кажете ми какво се случи — казва Брейди със сериозния тон на неврохирург.
— Не съм направила нищо — проплаква тя. Винаги е готова да се разплаче. Много клиенти на Брейди хленчат като нея. И не само жените. Възможността всичко в драгоценния му лаптоп да е отлетяло в рая на компютърните данни превръща дори най-ерудирания висш мениджър в цивреща баба.
Тя го влачи за ръката през салона (дълъг колкото вагон-ресторант) и го вкарва в кабинета си.
— Почистих го сама — обяснява. — Не допускам тук прислужничката. Измих прозорците, минах пода с прахосмукачката и когато седнах да напиша няколко имейла, проклетият компютър дори отказва да се включи!
— Хм. Странно. — Брейди знае, че госпожа Ролинс плаща на една латиноамериканска дрипла да върши домакинската работа, но явно ѝ е забранила да влиза в кабинета. Което е добре за горката жена, защото вече е установил проблема и ако тя беше отговорна, вероятно щеше да бъде уволнена.
— Можеш ли да го оправиш, Брейди? — Заради сълзите сините очи на госпожа Ролинс изглеждат още по-големи. Прилича на Бети Буп от старите анимационни филмчета в Ю Тюб, и той едва сдържа смеха си, като се сеща за възгласа ѝ „Пу-пу-пи-дуууп!“
— Ще се опитам — казва галантно.
— Налага ми се да отскоча отсреща до Хелън Уилкокс — изчуруликва тя. — Ще се забавя само няколко минути. В кухнята има топло кафе, ако ти се пие.
И го оставя сам в луксозната къща, из стаите на която сигурно са разхвърлени бог знае колко скъпи бижута. Няма защо да се страхува. Брейди никога няма да открадне от клиент. Може да го хванат на местопрестъплението. Даже да не го спипат, кой ще е най-вероятният заподозрян? Не е трудно да се сетиш. Не се измъкна невредим, след като направи на кайма онези безработни идиоти пред Общинския център, за да свие някакви си диамантени обици, които дори не знае как да пласира! Не, разбира се!
Изчаква да чуе хлопването на външната врата, отива в салона и през прозореца наблюдава как Пола Ролинс придружава пищните си цици през улицата. Щом се скриват от погледа му, той се връща в кабинета, пропълзява под бюрото и пъха щепсела на компютъра в контакта. Тя сигурно го е извадила от мрежата, за да включи прахосмукачката, и после е забравила да го пъхне обратно.
Компютърът иска парола. Нехайно, за да убие времето, гой написва „ПОЛА“, и се появява десктопът с всичките ѝ файлове. Боже, хората са толкова тъпи.
Влиза в „Синия чадър на Деби“, за да провери дали дебелият ДВО му е писал. Не е, но Брейди изведнъж решава да му изпрати съобщение. Защо пък не?
Знае от гимназията, че ако умуваш дълго върху съчинението си, нищо не излиза. Главата ти се препълва с идеи, които се блъскат една в друга. Най-добре е да стреляш, без много да му мислиш. Така изпраска писмото до Оливия Трилони — страст и вдъхновение, бейби! Така изстреля и писанието до Ходжис, макар че после го препрочете доста пъти, за да се увери, че е последователен в стила.