Ако греши обаче, кордата ще се скъса и рибата ще се спаси. Но както казват — който не рискува, не печели.
Иска му се да изпрати съобщението веднага, обаче знае, че не бива. Нека рибата поплува още малко с кукичка, забита в устата. Въпросът е с какво да си запълни времето, докато чака. Телевизията никога не го е привличала по-малко.
Хрумва му идея (тази сутрин е пълен с идеи) и той отваря най-долното чекмедже на бюрото си. В една кутия държи от онези малките тефтерчета, които ползваше, когато с Пийт обикаляха града да събират информация от различни хора. Не беше очаквал пак да му потрябват. Взема едно и го пъхва в задния джоб на памучните си панталони.
Пасва идеално.
5.
Ходжис тръгва по Харпър Роуд и като стига до средата, започва да звъни на вратата на всяка къща, както правеше като действащ детектив, без да пропуска нито една. Работен ден е, но учудващо много хора са си у дома и му отварят. Някои са млади жени, които не ходят на работа и си гледат децата, повечето обаче са пенсионери като самия него, имали късмета да изплатят жилищата си преди икономическия срив, макар че сега живеят доста трудно. Навярно не изнемогват и не живеят ден за ден (нито дори седмица за седмица), но към края на всеки месец сигурно са изправени пред дилемата дали да си купят храна или лекарства.
Ходжис им излиза с елементарна версия, защото елементарното винаги е най-добро. В района имало влизания с взлом — сигурно са някакви хлапаци, затова се интересувал дали някой е забелязал подозрителни коли често да обикалят из квартала, движейки се бавно, може би със скорост под допустимите четирийсет километра в час. Не се налага да им обяснява повече — всички гледат сериали за ченгета и знаят как апашите набелязват обектите си.
Той им показва служебната си карта — с червен печат „В ОСТАВКА“ под снимката му, върху името и личните му данни. Изрично подчертава, че не е упълномощен от полицията да събира информация (никак не му се иска някой да позвъни в полицейското управление и да провери какъв е). Изтъква, че идеята е негова, защото и той живее в този квартал, и е заинтересован от безопасността в него.
Госпожа Мелбърн, вдовицата, чиито цветя бяха пленили вниманието на Одел, кани Ходжис на кафе с бисквитки. Той се съгласява, защото жената изглежда самотна. За първи път разговаря с нея и бързо заключава, че в най-добрия случай е ексцентричка, а в най-лошия — пълна откачалка. Но пък безспорно е речовита. Описва му подробно странните черни джипове, които е видяла („С опушени стъкла, за да не се вижда вътре, също като в сериала «24»“), и специалните им антени. Нарича ги „пипала“ и размахва ръце, за да демонстрира.
— Ъ-хм — промърморва Ходжис. — Момент да си запиша. — Той обръща нова страница в тефтерчето и пише „Ако не се махна веднага, ще откача!“
— Правилно — кима тя и очите ѝ блясват. — Много ми домъчня, когато жена ви, ви напусна, детектив Ходжис. Напусна ви, нали?
— Постигнахме съгласие, че нямаме съгласие — казва Ходжис с фалшива дружелюбност.
— Радвам се, че се запознах с вас лично и че се грижите за сигурността в квартала. Вземете си още една бисквитка.
Ходжис поглежда часовника си, затваря тефтерчето и става:
— С удоволствие, но е време да тръгвам. Имам час в дванайсет.
Тя критично го оглежда:
— Час при лекар ли?
— При мануален терапевт.
Госпожа Мелбърн се намръщва и лицето ѝ заприличва на орехова черупка с очи.
— Ох, пазете се, детектив Ходжис. Тия типове са опасни. Чувала съм за хора, които са лягали на масите им и после не са могли да ходят. — Продължава да мърмори, докато го изпраща до вратата и като излизат на верандата, добавя: — На ваше място щях да се поинтересувам и от сладоледаджията. Тази пролет непрекъснато е в квартала. Мислите ли, че от сладоледената фабрика на Лоуб проучват продавачите с фургончетата? Дано, защото тоя ми се вижда много подозрителен. Може да е первазник.
— Сигурен съм, че им искат препоръчителни писма, но ще проверя.
— Браво на вас! — изръкоплясква тя.
Ходжис се пита какво ли би направил, ако като в старомодните водевили тя измъкне отнякъде дълга кука и се опита да го дръпне обратно в къщата. Спомня си за един образ от детството: вещицата от „Хензел и Гретел“.