Изважда бележника и започва да пренася на лист хартия записките си от обиколката на квартала. След минута-две обаче връща бележника обратно в папката и я хлопва. Ако Пийт и Изи Джейнс са заловили мръсника, пикапите и зловещите черни джипове на госпожа Мелбърн са без значение.
Хрумва му да влезе в „Синия чадър на Деби“ и да изпрати на merckill съобщение: „Гепиха ли те?“
Нелепа, но странно изкусителна идея.
Телефонът иззвънява и той го вдига моментално, обаче не е Пийт, а сестрата на Оливия Трилони.
— О, вие ли сте — промърморва той. — Здравейте, госпожо Патерсън, как сте?
— Добре съм — отговаря тя, — но аз съм Джейни, помниш ли? Аз съм Джейни, ти си Бил.
— Джейни, да, добре.
— Май не се радваш на обаждането ми, Бил.
Да не би случайно да флиртува с него? Колко хубаво би било.
— Не, не, радвам се, но засега нямам какво да ти докладвам.
— Не съм и очаквала. Става въпрос за мама. Телефонира ми сестрата от „Слънчев кът“. Бях я помолила да ми съобщи веднага, ако съзнанието на мама се проясни. Случва ѝ се от време на време.
— Да, ти ми каза.
— Жената се обади преди малко. Мама е съвсем на себе си, поне засега. Може да се задържи така ден-два и след това — отново в облаците. Още ли държиш да я посетиш?
— Да, бих искал — отговаря Ходжис предпазливо, — но следобед. Чакам важно обаждане.
— Да не би да е за онзи тип с мерцедеса? — Джейни е развълнувана. „И аз би трябвало да се вълнувам“ — мисли си той.
— И аз това се питам. Може ли да ти се обадя след малко?
— Разбира се. Имаш ли номера на мобилния ми телефон?
— Да.
— Да — повтаря тя леко присмехулно. Ходжис неволно се усмихва, въпреки че нервите му са опънати. — Обади ми се при първа възможност.
— Добре. — Той прекъсва връзката и телефонът е още в ръката му, когато иззвънява пак. Този път наистина е Пийт. По гласа му личи, че не е на себе си от радост:
— Били! Вече го разпитвам, вкарахме го в четвърта стая, онази, за която ти казваше, че ти е на късмет? Излязох за малко, защото не можех да не ти се обадя! Спипахме го, партньоре, спипахме го кучия му син!
— Кого спипахте? — пита Ходжис, опитвайки се да говори спокойно. Пулсът му вече е равномерен, но силните удари на сърцето му отекват в слепоочията му: бум, бум, бум.
— Шибания Дейвис! — извиква Пийт. — Кого другиго!?
Дейвис. Не Мистър Мерцедес, а Дони Дейвис, фотогеничният мръсник, който уби жена си. Бил Ходжис облекчено затваря очи. Не би трябвало да изпитва облекчение, но…
— Значи — казва — трупът, който са открили до вилата, е на Шийла Дейвис? Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Кого подкупи, за да получиш толкова бързо резултатите от ДНК анализа? — Преди Ходжис да се пенсионира, резултатът идваше най-рано месец след предаване на пробите, а най-често след шест седмици.
— Не ни трябва ДНК анализ! За съда, разбира се, ще е необходим, но…
— Как така не ви е…
— Млъкни и слушай! Дейвис дойде в управлението и си призна всичко. Без адвокат, без идиотски оправдания. Изслуша си правата и каза, че не искал адвокат, искал само да направи самопризнание, за да му олекне.
— Боже мой! След като на разпитите се държеше толкова невъзмутимо? Сигурен ли си, че не те будалка? Да не играе някаква сложна игра? — Ходжис си казва, че тъкмо така би постъпил Мистър Мерцедес, ако бъде заловен. Не само ще подхване игра, но тя ще е сложна и продължителна. Може би именно затова се старае анонимните писма да изглеждат като написани от двама души.
— Били, не става дума само за жена му. Помниш ли любовниците му? Силиконови красавици с тупирани коси, с цици като балони и с имена като Боби Сю?
— Да, какво за тях?
— Когато историята гръмне в медиите, тези млади дами ще паднат на колене и ще благодарят на бога, че още са живи.
— Не те разбирам.
— Магистралния Джо, Били! Петте жени, изнасилени и умъртвени около крайпътни заведения оттук до Пенсилвания, първата през деветдесет и четвърта, последната през две хиляди и осма! Дони Дейвис призна и за тези убийства! Той е Магистралния Джо! Дава часове, места, описания и всичко съвпада! Просто… просто съм зашеметен!
— И аз — казва Ходжис и е напълно искрен. — Поздравления.
— Благодаря, но нямам никаква заслуга, освен че сутринта се появих на работа. — Пийт налудничаво се изкикотва. — Все едно съм спечелил от лотария!
Ходжис не изпитва същото, но поне не е загубил от лотарията. Все още има случай, върху който да работи.
— Прощавай, но бързам да се върна в стаята за разпити, Били, преди онзи да се е разколебал.