— Да, добре, но преди това…
— Какво?
— Осигури му служебна защита.
— Виж, Били…
— Не ме прекъсвай. Разпитвай го до дупка, но преди да започнеш, обяви за протокола, че си поискал адвокат. Преди да се натуткат и да пратят, ти ще си го изцедил до последна капка, но гледай всичко да е по процедура. Разбра ли?
— Да, добре. Имаш право. Ще помоля Изи да намери служебен адвокат.
— Чудесно. А сега иди при него и го притисни.
Пийт изкукуригва като петел. Ходжис е чел, че някои хора го правят, когато са радостни, но за пръв път чува подобен възглас.
— Магистралния Джо, Били! Шибанякът Джо! Представяш ли си?
И Пийт затваря, преди бившият му партньор да отговори. Ходжис седи неподвижно почти пет минути и чака треморът, налегнал го със закъснение, да премине. След това се обажда на Джейни Патерсън.
— Не беше ли за онзи тип, когото търсим? — пита тя.
— Не, за съжаление. Друг случай.
— О… Жалко.
— Да. Още ли искаш да ме придружиш до старческия дом?
— Разбира се. Ще застана пред къщи и ще чакам да ме вземеш с колата.
Преди да тръгне, той отново проверява „Синия чадър“. Няма нищо. И той още няма да изпрати добре премисленото съобщение. Ще го направи най-рано довечера. Нека рибата да се повърти на кукичката още малко.
Излиза от дома си, без нещо да му подскаже, че няма да се върне.
7.
„Слънчев кът“ е елегантен приют. У Елизабет Уортън няма нищо елегантно.
Тя е на инвалиден стол и така се е прегърбила, че Ходжис внезапно се сеща за „Мислителят“ на Роден. Под лъчите на следобедното слънце, проникващи през прозореца, косата ѝ прилича на сребрист облак, толкова ефирен, че наподобява ореол. Отвън се простира идеално поддържана морава, на която неколцина възрастни аристократи играят крокет сякаш на забавен кадър. Госпожа Уортън вече никога няма да играе крокет. Нито да се изправи на крака. Последния път, когато Ходжис я видя (в присъствието на Пийт Хънтли и Оливия Трилони), тя беше приведена. Сега е почти превита на две.
Джейни, която носи бял, стеснен в глезените панталон, и моряшка блуза, с които изглежда неотразима, коленичи до стола и нежно милва ръцете на старицата:
— Как си, мила моя майко? Изглеждаш по-добре.
„Ако е вярно, как ли изглежда, когато е зле?“ — ужасено си мисли той.
Госпожа Уортън вперва в дъщеря си помътнелите си сини очи, които не изразяват нищо, дори недоумение. Ходжис се обезкуражава. Но все пак пътуването с Джейни беше приятно, приятно му беше да я гледа и да я поопознае. Следователно не е бил път напразно.
Изведнъж се случва малко чудо. Замъглените от катаракта очи на старицата се избистрят и устните ѝ, напукани и без червило, се разтягат в усмивка.
— Здравей, Джейни — избърборва. Едва повдига глава, но очите ѝ се стрелват към Ходжис. Погледът ѝ става враждебен. — Крейг.
След разговора с Джейни в колата той знае кой е Крейг.
— Не е Крейг, миличка, а мой приятел. Казва се Бил Ходжис. Виждала си го преди.
— Не, не мисля… — Тя млъква, намръщва се и след малко промърморва: — Вие сте… един от детективите?
— Да, госпожо. — Дори не си помисля да ѝ каже, че е в оставка. Не бива да натоварва с излишна информация незасегнатите ѝ мозъчни клетки.
Тя още повече се намръщва и по лицето ѝ се образуват реки от бръчки.
— Мислехте, че Ливи е оставила ключа си в колата и така е улеснила кражбата. Казваше ви, че не ги е забравила, повтаряше ви го, но не ѝ повярвахте.
Ходжис също кляка до инвалидната количка.
— Госпожо Уортън, вече мисля, че може би сме сгрешили.
— Разбира се, че сте! — Тя извръща поглед към дъщерята, която ѝ е останала, и вперва в нея очите си, надничащи изпод костеливото ѝ чело. — Къде е Крейг?
— Миналата година се разведохме, мамо.
— Отървала си се от този боклук.
— Напълно съм съгласна с теб. Може ли Бил да ти зададе няколко въпроса?
— Защо не, но първо искам портокалов сок. И болкоуспокояващите.
— Ще сляза до кабинета на сестрите да ги питам дали е време за лекарствата — казва Джейни. — Бил, имаш ли нещо…
Той кимва и вдига два пръста: „Върви, върви.“ Изчаква я да излезе, става, подминава стола за посетители и сяда на леглото на Елизабет с ръце, сключени между коленете. Бележникът е у него, но се бои, че ако си води записки, може да я разсее. Двамата се гледат и мълчат. Ходжис е запленен от сребристия ореол около главата на старицата. Явно сутринта някоя санитарка я е сресала, но после косата ѝ отново се е разрошила. На Ходжис му харесва. Тялото ѝ е обезобразено от сколиозата, ала косата ѝ е красива. Своенравна и красива.