— Мисля — подхваща, — че се отнесохме зле с дъщеря ви, госпожо Уортън.
Да, така е. Дори госпожа Т. да е била неволен съучастник (Ходжис не е отхвърлил окончателно възможността да е оставила ключа си на таблото), с Пийт сгафиха с разследването. Лесно е, ужасно лесно, да не зачетеш или да не повярваш на човек, към когото изпитваш неприязън.
— Бяхме заслепени от някои прибързани изводи. Съжалявам.
— За Джейни ли говориш? За Джейни и Крейг ли? Той ѝ е посягал. Дъщеря ми се мъчеше да го откаже от тези гадни наркотици и Крейг налиташе да я бие. Тя каза, че веднъж я е ударил, но си мисля, че не е било веднъж. — Старицата бавно повдига ръка и потупва носа си с бледия си пръст. — Майката усеща.
— Не говоря за Джейни, а за Оливия.
— Той накара Ливи да спре хапчетата. Ливи ми каза, че ги спира, защото не иска да се пристрасти като Крейг, но то не беше същото. Лекарствата ѝ бяха необходими.
— За антидепресантите ѝ ли говорите?
— Потискаха страха ѝ да излезе от дома си. — Тя спира и се замисля. — Имаше и други, които я възпираха да докосва непрекъснато това-онова. Моята Ливи имаше чудати мании, но беше добър човек. Беше добра по душа. — Госпожа Уортън се разплаква.
На нощното шкафче има кутия с кърпички. Ходжис взема няколко и ѝ ги подава, но когато вижда колко ѝ е трудно да свие пръстите си, сам избърсва очите ѝ.
— Благодаря ви, сър. Хеджис ли се казвахте?
— Ходжис, госпожо.
— Вие сте добрият. Другият се държа много лошо с Ливи. Тя казваше, че ѝ се присмивал. Непрекъснато ѝ се присмивал. Виждала го в очите му.
Дали е вярно? Ако наистина е така, жалко за Пийт. Би трябвало да се засрами. Жалко и за самия Ходжис, че не е забелязал.
— Кой ѝ каза да спре хапчетата? Спомняте ли си?
Джейни се появява с портокаловия сок и с малка картонена чашка, в която вероятно са болкоуспокояващите на майка ѝ. Ходжис я зърва с крайчеца на окото си и щраква с пръсти, за да я отпрати. Не иска вниманието на госпожа Уортън да се раздвои, нито лекарствата още повече да замъглят и без това мъглявите ѝ спомени. Госпожа Уортън не продумва. Изведнъж, тъкмо когато той започва да се опасява, че няма да му отговори, прошепва:
— Човекът, с когото си пишеше.
— От „Синия чадър“ ли? „Синия чадър на Деби“?
— Не се е срещала с него. Не лице в лице.
— Имам предвид…
— Синият чадър не беше истински. — Очите ѝ го стрелкат изпод побелелите ѝ вежди, сякаш го наричат пълен идиот. — Синият чадър беше нещо в компютъра ѝ. Общуваше с Франки чрез компютър.
Ходжис винаги усеща нещо като токов удар в корема, когато ненадейно се появи нова информация. Франки. Това, разбира се, не е истинското му име, но имената имат сила, псевдонимите са пълни с подтекст. Франки.
— Той ли я накара да спре лекарствата?
— Да, казал ѝ, че ставала зависима от тях. Къде е Джейни? Искам си хапчетата.
— Сигурен съм, че след минутка ще е тук.
Госпожа Уортън се заглежда замислено в скута си:
— Франки ѝ казал, че и той е вземал същите лекарства, и затова направил… онова нещо. Уверил я, че след като престанал да ги пие, се почувствал по-добре. Чак тогава осъзнал, че е извършил зло. Добавил, че много страда, защото стореното е непоправимо. И че животът е безсмислен и не си струва да живеем. Заръчах на Ливи да престане да говори с него. Обясних ѝ, че е вреден, че е като отрова, а тя… — Сълзите ѝ отново рукват. — Тя ми каза, че искала го спаси.
Джейни пак се появява на вратата и този път Ходжис ѝ кимва. Тя пъха две сини хапчета в полуотворената уста на майка си и ѝ подава чашата с портокаловия сок.
— Благодаря ти, Ливи.
Джейни се намръщва, после бърза да се усмихне:
— За нищо, мила моя. — Обръща към Ходжис и добавя: — Май е време да си вървим, Бил. Мама се умори.
Ходжис вижда, че старицата е на края на силите си, но не му се тръгва. Има чувството, че разговорът не е съвсем завършен. Че на клона има поне още една неоткъсната ябълка.
— Госпожо Уортън, Оливия споделила ли е още нещо с вас относно Франки? Защото сте права. Той наистина е вреден. Искам да го открия, преди да навреди на още някого.
— Ливи никога не би оставила ключа си в колата. Никога. — Елизабет Уортън седи прегърбена под слънчевите лъчи, идващи от прозореца; прилича на одушевена скоба в мъхест син халат и не подозира, че над главата ѝ грее ореол от сребриста светлина. Отново вдига пръст, този път предупредително, и казва: — Кучето ни никога повече не повърна на килима.