— Побързай. Ще го направим, затова ела, преди един от двама ни да се шубелиса и да се откаже.
„Няма да съм аз“ — си казва Ходжис. Чувства се безстрашен като Супермен.
Джейни не успява да отключи, защото пръстите ѝ треперят. Засмива се на несръчността си, а той хваща ръката ѝ и двамата заедно пъхат ключа в ключалката.
Апартаментът, в който Ходжис за първи път се срещна със сестрата и с майката на тази жена, тъне в полумрак, защото слънцето се е преместило от другата страна на сградата. Езерото е добило по-тъмен, наситенокобалтов цвят, почти лилав. Платноходки няма, но се вижда товарен кораб…
— Хайде — подканя го тя. — Хайде, Бил, моля те, не ме измъчвай.
Влизат в някаква стая. Той не знае дали е спалнята на Джейни, или е тази, в която Оливия е нощувала при посещенията си в четвъртък срещу петък, и не го интересува. Животът от последните няколко месеца — следобедите пред телевизионния екран, вечерята, претоплена в микровълновата печка, бащиният му револвер „Смит енд Уесън“ — изглежда толкова далечен, сякаш е на герой от скучен чуждестранен филм.
Докато съблича през главата блузата си на синьо-бели райета, Джейни закача дрехата в шнолата си за коса и нетърпеливо се засмива:
— Помогни ми с това проклето нещо, моля те…
Той плъзга ръце по гладката ѝ кожа (в първия миг тя леко потрепва), след това нагоре под дрехата и я издърпва нагоре. Джейни се смее задъхано, на пресекулки. Сутиенът ѝ е семпъл, от бял памук. Ходжис слага ръце на кръста ѝ и я целува между гърдите, а тя разхлабва колана му и разкопчава панталона. „Ако знаех, че това би могло да ми се случи на този етап от живота ми — си мисли той, — щях да подновя тренировките в залата за фитнес.“
— Защо… — подхваща.
— О, млъкни — прошепва Джейни, плъзга ръката си надолу и смъква ципа. Панталонът му пада, придружен от звън на монети. — После ще говорим. — Стисва го между краката и леко разклаща члена му, сякаш премества скоростен лост на автомобил, при което той изстенва. — Добро начало. Дръж фронта, Бил!
Просват се на леглото: Ходжис по боксерки, Джейни по бикини, семпли и памучни като сутиена. Той се опитва да я обърне по гръб, но тя се противопоставя.
— Няма да ти позволя да си отгоре — казва. — Ако получиш инфаркт, докато се любим, ще ме смачкаш.
— Ако получа инфаркт, докато се любим, ще бъда най-разочарованият мъж, напуснал този свят.
— Не мърдай. Стой така. — Джейни пъхва пръсти под ластика на боксерките му. Той обхваща гърдите ѝ с шепи. — Повдигни си краката. И ме докосвай с палци. Харесва ми.
Той изпълнява и двете ѝ команди — открай време умее да се справя с няколко задачи наведнъж.
В следващия миг Джейни го гледа отгоре, косата ѝ е паднала над очите. Тя издава долната си устна и я духва нагоре.
— Стой мирно. Остави всичко на мен, само ме следвай. Не те командвам, но не съм правила секс от две години. А и последния път беше гадно. Искам този път да ми е хубаво. Заслужила съм го.
Хлъзгавата топлина на слабините ѝ го обгръща и той машинално повдига бедрата си.
— Казах ти, не мърдай. Следващия път прави каквото искаш, но днес остави на мен.
Трудно му е, но се подчинява.
Косата ѝ отново пада над очите, обаче този път тя не я издухва, защото е прехапала долната си устна и упорито я гризе, от което после сигурно ще я боли. Тя прокарва длани по побелелите косми на гърдите му и продължава надолу по конфузно обемистия му корем.
— Трябва… да отслабна — изпъшква той.
— Трябва да мълчиш! — Размърдва се, спира и затваря очи. — О, боже, колко е дълбоко. И приятно. Ще мислиш после за теглото си и за диетата си, чу ли? — Тя прави още няколко движения, спира пак за малко, за да хване точния ъгъл, после започва да се движи в ритъм.
— Не знам колко дълго мога…
— Опитай се. — Очите ѝ още са затворени. — Опитай се да удържиш по-дълго, детектив Ходжис. Брой простите числа наум, мисли за книгите, които си обичал като дете, кажи „ксилофон“ отзад напред, но, моля те, не ме предавай. Няма да се бавя.
Той остава с нея точно колкото е нужно.
11.
Понякога, когато е в кофти настроение, Брейди Хартсфийлд минава по маршрута на най-големия си триумф. Това го успокоява. Тази петъчна вечер, след като оставя фургона в сладоледената фабрика и си разменя в офиса дежурните шеги с Шърли Ортън, той не се прибира вкъщи. Вместо това подкарва старата си трошка към центъра, като отново забелязва с неприязън, че предницата ѝ занася, а моторът хърка. Скоро ще трябва да реши дали не е по-изгодно, вместо да я закара на ремонт, да си купи нова кола (нова употребявана кола). И хондата на майка му е за ремонт — даже по-отчаяно отколкото субаруто му. Не че тя шофира често напоследък. Което е добре, имайки предвид каква голяма част от времето прекарва в алкохолен транс.