Ще направи нещо грандиозно. Нещо, което ще се помни сто години. Въпросът е какво?
Брейди включва двигателя, настройва скапаното радио на фолксвагена на радиостанция БАМ-100, където всеки уикенд има дълъг блок с рокмузика. Хваща края на предаване, посветено на „Зи Зи Топ“, и посяга да превключи на КИС-92, но ръката му замръзва. Вместо да смени радиостанцията, увеличава звука. Говори му съдбата.
Водещият съобщава на Брейди, че най-нашумялата младежка група в страната ще гостува в града само за един концерт. Да, няма грешка, следващия четвъртък в ЦКИ ще свири група „Раунд Хиър“. „Билетите са вече разпродадени, деца, но ние, симпатягите от радио БАМ-100, сме купили дванайсет и от понеделник ще подаряваме по два, така че слушайте внимателно и имайте готовност да отговорите на въпросите ни…“
Брейди изключва радиото. Очите му, замислени и замъглени, се реят някъде далеч. ЦКИ е съкращението на местните за Центъра за култура и изкуство на Средния запад. Сградата заема цяла пресечка и концертната зала е грамадна.
„Какъв грандиозен начин да напуснеш сцената! — казва си Брейди. — О, господи, ще ме помнят вечно!“
Запитва се какъв ли е капацитетът на концертна зала „Минго“ в ЦКИ. Три хиляди души? Може би дори четири. Довечера ще влезе в интернет и ще провери.
22.
Ходжис си купува обяд от близкия кулинарен магазин (салата вместо бургера, за който стомахът му лобира) и се прибира вкъщи. Физическото натоварване от предишната нощ, макар и приятно, е поизчерпало силите му и въпреки че е обещал на Джейни да ѝ се обади (изглежда, че ще се наложи да посетят къщата на покойната госпожа Трилони в Шугър Хайтс), той решава, че следващата стъпка в разследването ще е кратък сън. Проверява телефонния секретар в дневната и вижда, че няма съобщения. Надниква в „Под синия чадър“ — Мистър Мерцедес не му е писал — и си ляга. Настройва „вътрешния си будилник“ да го събуди след час. Преди да се унесе, се сеща, че пак е забравил мобилния си телефон в жабката на тойотата.
„Трябва да отида да го взема — мисли си. — Дадох ѝ и номера на стационарния си телефон, но тя не е старомодна като мен, а съвременна жена, и ще позвъни на мобилния, ако ѝ потрябвам.“
И заспива.
Събужда го старомодният телефон. Докато се пресяга през леглото да го вдигне, вижда, че вътрешният му будилник, който не му е изневерявал през годините му на активна служба, явно се е пенсионирал заедно с него. Спал е цели три часа.
— Ало?
— Никога ли не си проверяваш съобщенията, Бил?
Джейни. Минава му през ум да ѝ каже, че батерията на телефона му е паднала, но никоя връзка, даже да е ден за ден, не бива да започва с лъжи. И то за такова маловажно нещо. Гласът ѝ е дрезгав и пресипнал, сякаш е крещяла. Или е плакала.
Той се надига в леглото:
— Какво е станало?
— Тази сутрин майка ми получи удар. Аз съм в Окръжната болница в Уорсо, най-близката до „Слънчев кът“.
Ходжис прехвърля крака през ръба на леглото и стъпва на пода.
— Господи, Джейни. Зле ли е?
— Да. Обадих се на сестра ѝ Шарлот в Синсинати и на брат ѝ Хенри в Тампа. И двамата ще дойдат. Леля Шарлот със сигурност ще доведе и братовчедка ми Холи. — Тя невесело се засмива. — Естествено, че ще довтасат. Нали знаеш стария принцип — следвай парите.
— Искаш ли и аз да дойда?
— Разбира се, но не знам как да обясня присъствието ти. Не върви да те представя като човека, с когото съм си легнала почти веднага след първата ни среща. А ако им кажа, че съм те наела да разследваш смъртта на Оли, до часове децата на чичо Хенри ще го публикуват във Фейсбук. По отношение на клюките чичо Хенри е по-тежък случай от леля Шарлот, но и двамата не са пример за дискретност. За щастие братовчедка ми не е като тях, тя е само откачалка. — Джейни си поема дълбоко въздух и гласът ѝ потреперва. — Боже, колко ми е нужен приятел за подкрепа! Не съм виждала Шарлот и Хенри от години. Не дойдоха на погребението на Оли, нито пък са си правили труда да се заинтересуват от моя живот.
Ходжис се замисля и отсича:
— Ще ме представиш като добър познат. Работил съм за охранителна фирма „Бдителност“ в Шугър Хайтс. Запознали сме се, когато си дошла за отварянето на завещанието ѝ в присъствието на онзи адвокат. Как му беше името? Чам.
— Шрон. — Тя пак си поема въздух и въздиша. — Може и да повярват.