Тя заспива, но когато Ходжис се събужда посред нощ, за да отиде до тоалетната, я вижда да седи до прозореца. Гледа навън и плаче. Той слага ръка на рамото ѝ. Джейни го поглежда.
— Събудих те. Извинявай.
— Не, редовно ходя до тоалетната по това време. Добре ли си?
— Да. Да. — Тя се усмихва и като малко дете избърсва сълзите си с юмруци. — Но се ненавиждам, че изпратих мама в „Слънчев кът“.
— Защо се упрекваш? Нали тя го е поискала?
— Да, така е. Въпреки това се чувствам гузна. — Тя тъжно го поглежда, в очите ѝ блестят сълзи. — Ненавиждам се и задето стоварих цялото бреме на раменете на Оливия, а аз останах в Калифорния.
— Като опитен детектив ще изкажа предположението, че си се опитвала да спасиш брака си.
Тя печално се усмихва:
— Добър човек си, Бил. Хайде, върви в тоалетната.
Като се връща, Джейни отново е в леглото. Той ляга така, че да е прилепен до гърба ѝ, прегръща я и двамата спят непробудно до сутринта.
25.
Рано в неделя сутринта, преди да вземе душ, Джейни му показва как да използва айпада. Той отваря „Синия чадър на Деби“ и намира ново съобщение от Мистър Мерцедес — лаконично и заплашително: „Ще те разкатая, дядка.“
— Да. Ясно ми е как се чувстваш — казва той и за своя изненада се разсмива.
Джейни излиза от банята, загърната в кърпа. Около нея се носи пара — като специален ефект от холивудски филм. Пита го на какво се смее. Той ѝ показва съобщението, но на нея не ѝ се струва забавно.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
И Ходжис се надява. Сигурен е в едно: Когато се прибере вкъщи, ще извади от сейфа в спалнята си своя глок — пистолета, който носеше, когато беше на активна служба — и отново ще започне да го носи навсякъде. „Бияча“ вече не е достатъчен.
Телефонът на шкафчето до двойното легло иззвънява. Джейни вдига слушалката, казва няколко думи и затваря.
— Беше леля Шарлот. Предлага веселата ни дружинка да се събере след двайсет минути на закуска. Мисля, че няма търпение да отиде в Шугър Хайтс, за да преброи сребърните прибори.
— Добре.
— Каза още, че леглото е прекалено твърдо и се е наложило да изпие противоалергично хапче заради възглавниците, пълни с изкуствена вата.
— Хъм. Джейни, компютърът на Оливия още ли е в къщата в Шугър Хайтс?
— Разбира се. В стаята, която използваше за кабинет.
— Можеш ли да я заключиш, за да не влизат там?
Тя тъкмо закопчава сутиена си и застива за секунда с лактите назад: типична женска поза.
— Майната им, ще им забраня да влизат! Няма да позволя на тази жена да ме тормози. Какво мислиш за Холи? Разбираш ли какво говори?
— Помислих, че си поръчва „чист бейгъл“ за вечеря — признава Ходжис.
Джейни се отпуска на стола, на който седеше през нощта и плачеше — сега обаче се смее.
— Миличък, ти си некадърен детектив. Което в случая означава способен.
— Когато мине погребението и те си тръгнат…
— Най-късно в четвъртък — прекъсва го Джейни. — Ако останат и ден повече, ще се наложи да ги убия.
— И никой съд няма да те признае за виновна. Та като си тръгнат, ще помоля моя приятел Джером да погледне компютъра на Оливия. Щях да го доведа по-рано, но…
— Няма да го оставят на мира. Нито пък мен.
Ходжис си спомня любопитния поглед на леля Шарлот и кима, а тя добавя:
— Мислиш ли, че всичко, което е писала в „Синия чадър“, още е там? Не изчезва ли при всяко излизане от сайта?
— Не ме интересува сайтът, а призрачните гласове, които сестра ти е чувала нощем.
26.
Тръгват към асансьора и Ходжис се осмелява да я попита нещо, което го измъчва след вчерашното ѝ обаждане:
— Мислиш ли, че въпросите ми за Оливия са предизвикали удара на майка ти?
Джейни вдига рамене:
— Един бог знае. Беше много възрастна. Мисля, че е поне със седем години по-голяма от леля Шарлот. А и непрекъснатата болка я довърши. — Замълчава, после неохотно добавя: — Може би се е развълнувала и…
Ходжис прокарва ръка през набързо сресаната си коса и я разрошва:
— Да му се не види!
Издрънчава звънче, вратите на асансьора се отварят. Двамата влизат в кабината. Джейни се обръща към Ходжис, хваща го за ръцете и заговаря бързо и настойчиво: — Чуй какво ще ти кажа, Бил. Ако можех да върна времето назад, пак щях да го направя. Мама доживя до дълбоки старини. А Оли заслужаваше да поживее още. Не беше много щастлива, но се държеше, докато онзи мръсник не я съсипа. Онзи… онзи психопат. Открадна колата ѝ, уби с нея осем души и осакати сума народ, отгоре на всичко открадна и разсъдъка ѝ.