Мистър убийство
В южна Калифорния писателят на криминални романи, Мартин Стилуотър вижда мрак и злост там, където други виждат само ярко слънце.
Заглавието, разпростряло се върху двете съседни страници, поставяше началото на материал, заемащ цели три. По-голямата част от първите две беше заета от снимка на писателя. Здрач. Зловещи облаци. Призрачни дървета като фон. Особен ъгъл на снимане — сякаш авторът бе замахнал към камерата. Чертите на лицето му бяха разкривени, очите му блестяха от отразената светлина. Приличаше на зомби или на някой побъркан убиец.
Очевидно този тип беше пълен глупак и отвратителен нахалник, който сам си правеше реклама и с радост би се дегизирал и като Агата Кристи стига с това да можеше да повиши продажбата на книгите си. Или може би щеше да се съгласи да направят от името му търговска марка за зърнени храни: Мекици „Мартин Стилуотър“ — приготвят се от овесено брашно и тайнствени, едрозърнести продукти; във всяка кутия има по една фигура на общо единадесет убити. Всеки е очистен по различен начин, всички рани са отбелязани в яркочервено; започнете да събирате днес и оставете нашите едрозърнести продукти да ви прочистят червата!
Ослет прочете текста на първа страница, но все още не разбираше защо статията бе качила кръвното на неговия човек от Ню Йорк в инфарктната зона. Като се зачете в материала за Стилуотър, Ослет си помисли, че заглавието трябва да бъде „Мистър Досада“. Ако този тип все пак дадеше името си на някоя фирма за производство на мекици, изобщо нямаше да има нужда от едрозърнести продукти, тъй като от самото име на човек направо му се досираше.
Дру Ослет мразеше книгите със страстта, с която някои хора мразят да ходят на зъболекар. Той смяташе, че хората, които ги пишат (особено авторите на романи), са родени в неподходящо за тях време. Мислеше също, че те трябва да се заловят с истинска работа в областта на компютърния дизайн, кибернетичното управление, науките за космоса или приложната фиброоптика — изобщо все науки, които можеха да подобрят живота тук на земята във време, когато човек загърбеше едно цяло хилядолетие. Като средство за развлечение, книгите бяха толкова мудни! Писателите непременно държаха да въведат читателите си в съзнанието на своите герои, за да покажат мислите им. Във филмите изобщо нямаше такова нещо! Те никога не въвеждаха зрителя в мозъка на някого. Въпреки че филмите също можеха да покажат какво мисли даден герой, кой е тоя зрител, дето на всяка цена ще поиска да бъде въведен в мозъка на Силвестър Сталоун, Еди Мърфи или Сюзън Сарандън, за бога?! Всички книги бяха прекалено интимни! Не беше важно какво мислят хората, а какво вършат. Екшън и бързина! Тук, пред прага на едно ново високо технично столетие само две думи бяха важни: екшън и бързина.
Ослет обърна втората страница и видя още една снимка на Мартин Стилуотър.
— Мама му стара!!!
На втората снимка писателят седеше зад бюрото си с лице към камерата. Светлината бе особена, тъй като идваше главно от някаква лампа с матов абажур, разположена зад него и малко встрани. Тук обаче той изглеждаше съвсем различен от зомбито на първата снимка.
Клокър седеше в другия край на пейката като огромна, дресирана мечка, облечена в човешки дрехи, която търпеливо чакаше цирковия оркестър да засвири познатата мелодия. Той бе изцяло погълнат от романа „Стар Трек“ и не откъсваше очи от главата „Спок хваща трипер“ или както там се наричаше тази тъпа глава.
Като вдигна списанието така, че и Клокър да може да го види, Дру Ослет каза:
— Погледни това!
Клокър все пак първо довърши изречението, което четеше, и чак тогава погледна списанието.
— Това е Алфи.
— Не, не е.
Клокър премляска със сочната24 си дъвка и рече:
— Ама е същият като Алфи.
— Тук нещо никак не е наред.
— Изглежда точно като него.
— Целувката на айсберга — каза Ослет със злокобен глас.
— А? — рече Клокър и свъси чело, озадачен.
Кабината в удобния дванадесет местен, частен самолет беше обзаведена с много вкус и велур в топли, бежово-кафяви тонове, както и съвсем гладка и лъскава кожа в контрастен цвят и няколко акцента в тревисто зелено. Клокър седеше в предната част на самолета и четеше „Чуждоземна проктологична заплаха“ или както там се наричаше шибания, евтин роман, в който се бе вдълбочил. Ослет седеше в средната част на салона.
Докато все още се издигаха над летището в Оклахома Сити, той позвъни на своя човек в Ню Йорк.